Сергей Лукяненко - Чернова

— Милицията? — попитах. — О, ще има и милиция.

Вдигнах слушалката и набрах нула-едно. Девойката престана да крещи и продължи да ме гледа безмълвно. Кашу лаеше.

— Пожарната слуша — разнесе се в слушалката.

Прекъснах връзката и набрах нула-две. Нищо, с всеки се случва. Не те обират всеки ден, при това по такъв заплетен начин.

— Милицията ли е? — попитах припряно. — Грабеж. Елате по-бързо. Улица „Студен прелез“…

— Вие да не сте болен? — попита девойката. Изглежда, се беше успокоила. — Или сте пиян?

— Пиян, напушен, набоцкан — потвърдих злорадо, докато оставях слушалката. — Разбира се.

Обърнах се и с радост забелязах на стълбищната площадка съседката. Свадливата възрастна Галина, почитателка на сплетните и мразеща съседите. Но сега, когато предвкусваше новата тема за разговори, лицето й изразяваше неподправено любопитство и дружелюбие.

— Вижте какво се върши, Галина — казах. — Дойдох и заварих в дома си крадла!

На лицето на съседката ми се изписа възторг, примесен с лека уплаха.

— Да се обадим на милицията, а, Кирилчо?

— Вече се обадих — успокоих я аз. — Ще ми бъдете ли свидетелка?

Съседката закима и направи нещо като лек замах към девойката:

— У, каква повлекана! Миналата година на пазара една такава ми открадна портмонето от чантата.

— Вие сте полудели — каза спокойно девойката. Извади пакет цигари, запали. Храбрият Кашу продължаваше да лае в стаята. — Кашу, млъквай! — изрева девойката и кучето моментално утихна.

Слисах се. Съседката настръхна и погледна накриво девойката. Мразеше кучето ми, както и всяко живо същество у дома. Но…

— Приятелка ли ти е?

— Какво? Тя? — задавих се от отвращение. Естествено, за нея всеки млад мъж беше похотливо животно, а ако отгоре на това беше и неженен — смесица между Казанова и Калигула. Но да ме заподозре, че съм довел вкъщи това безцветно същество с червеникави коси и лунички по цялото лице… — За пръв път я виждам!

— Аз вас ви виждам за пръв път! — възрази девойката напълно излишно. — Не знам какво се опитвате да постигнете, но по-добре напуснете апартамента ми…

— Кирил живее тук вече четвърта година — веднага се обяви в моя защита съседката ми. В този миг бяг готов да призная, че старата клюкарка заслужава уважение. — Родителите му са богати, купиха на синчето си апартамент, направиха ремонт. Другите по цял живот се блъскат, а той още на млади години с жилище…

Не, май избързах да похваля съседката. Какво й влизаше в работата кой ми е купил апартамента? На нея самата тристайният апартамент й беше подарен от държавата навремето за кой знае какви заслуги, докато е работела в Госплан 1 1 Държавна комисия на СССР по планирането. — Бел.прев. …

— Вие сте полудели — каза девойката. — Или всичките сте от една и съща шайка.

Галина плесна с ръце. И се хвърли да звъни на съседната врата. Ние с девойката останахме да се измерваме със злобни и подозрителни погледи. Не помръдвахме от местата си, сякаш се бяхме наговорили. Само че тя пушеше — вече втора цигара, а аз въртях на пръста си връзката с ключове.

— Мама я няма вкъщи — отговаряше на Галина съседското момиченце иззад открехната врата. — А тате спи след работа…

— Буди татко си, ограбват съседа ни! — възкликна радостно старицата.

Момиченцето погледна, извика ми пискливо: „Здравейте“ и се скри в апартамента, като не забрави да хлопне вратата. Галина веднага изкоментира:

— Ясна е работата. Наплюскал се е като свиня и си отспива…

Вратата се отвори отново. Излезе съседът — по гащета, потник и бос. Наближаваше четирийсетте, но беше як мъжага и в момента нямаше нищо против да цапардоса някого в окото.

— Здравейте, Пьотър Алексеевич! — изстреля съседката. — Вижте какво безобразие! Ограбват нашето момче посред бял ден!

— Вече е вечер — каза Пьотър, изблъсквайки съседката встрани. Приближи се, погледна през рамото ми и попита: — Има ли нужда от помощ?

— Сега ще дойде милицията.

Съседът кимна и изрече с тъга:

— Жалко, че е девойка. Ако беше мъж, щеше да отнесе един по тиквата. Като за начало.

Девойката пребледня.

— А може би все пак да отнесе един? — започна да размишлява на глас Пьотър.

Но в този момент забуча асансьорът и съседът млъкна. След няколко секунди на площадката се изсипаха трима милиционери. Двама от тях бяха с автомати. Когато установиха, че засега няма по кого да стрелят, застинаха като почетен караул. Третият — явно старшият — ме попита: