Сергей Лукяненко - Чернова

— Кой повика милиция?

— Аз.

— Ваш ли е апартаментът? — попита старшият, кимайки към вратата.

— Да.

Девойката вътре се засмя истерично.

— Негов, негов — потвърди Галина. — Ние сме съседи. И свидетели!

— Старши сержант Давидов. Представете документите си — нареди милиционерът, засега без да прави опит да влезе в апартамента. — За всички се отнася!

Съседите се прибраха по апартаментите си. Дори флегматичният Пьотър Алексеевич придоби известна пъргавина. Аз извадих паспорта си и го подадох на милиционера, обяснявайки объркано:

— Връщам се от работа, вратата отворена… Изплаших се за кучето, тези гадове като нищо могат и да го убият…

— Кучето ви трябва да е такова, че като джафне, престъпникът да напълни гащите — каза милиционерът, изучавайки паспорта. Погледна накриво девойката. — Или бикините… Така. Кирил Данилович Максимов. С адресна регистрация град Москва, улица „Студен прелез“, номер 18… Така. Е, всичко е ясно.

Излязоха и съседите със своите паспорти.

— Ще бъдете свидетели — съобщи им Давидов. — Да влизаме ли в апартамента?

— Да влизаме — казах злорадо. — Представяте ли си, изнесли са мебелите, а вместо тях са донесли свои…

— Самонастаняване в чужд дом — вметна едно от ченгетата с автомати.

— Остави изводите на съдията — сряза го старши сержантът.

Влязохме в апартамента. Кашу отново се разлая. Давидов го погледна и поклати глава. След което съвсем учтиво се поинтересува:

— Вашите документи?

— В чантата са. На закачалката — кимна девойката.

— Извадете ги.

Девойката измъкна документите от дамската си чанта. Сега ме гледаше някак странно.

Старши сержантът изучава паспорта й около минута. После се приближи до прозореца и го разглежда още минута под остатъците от дневна светлина. Подсвирна и ме погледна със загадъчна усмивка:

— Значи „Трета улица на строителите“ 2 2 На тази улица (сегашна „Мария Улянова“) живее главният герой от филма „Ирония на съдбата“. — Бел.прев. , гражданино Максимов…

Това, че ме нарече „гражданино“, изобщо не ми хареса. И с пълно основание.

Девойката се казваше Наталия, фамилията й беше Иванова. На двайсет и една — с пет години по-млада от мен. Адресната й регистрация беше за моя апартамент. Сега седяхме около масата в кухнята — аз, Наталия и старши сержантът.

Известно време Давидов изучава паспорта, после попита:

— И не се познавате?

Аз дори не отговорих. Девойката — също.

— Кой живее тук? — попита старши сержантът съседите.

— Той! — възкликна Галина. — Той живее тук! От три години вече.

Все пак имаше нещо човешко в нея.

— Кирил — потвърди Пьотър Алексеевич. — Не се съмнявайте. А тази… за пръв път я виждам.

Старши сержантът погледна Наталия и попита с упрек:

— И за какво ви е това, гражданко? Фалшифициране на паспорт, грабеж…

— Оставете изводите на съдията — озъби се девойката. — Аз живея тук! Вече три години, откакто купих апартамента. А тези… — неопределено кимане някъде към мен или към съседите — за пръв път ги виждам! Та това е шайка, как не разбирате!

Слушах я и гледах към плочките. Обикновена редица плочки над печката и мивката. Аз имах красиви тъмночервени плочки, по принцип — много скъпи, но купени с намаление, като последни останали. Бяха точно колкото ми трябваха, два квадратни метра…

Плочките на Наталия бяха по-обикновени. Небесносини.

Да, за един ден могат да се изнесат всички мебели от апартамента. И ако трябва, дори да се сменят тапетите. Но да се изкъртят старите плочки и да се сложат нови? И то така прецизно?

Или все пак беше възможно?

Погледнах пода. Балатум. Не този, който беше при мен. Друг.

— Това вашият апартамент ли е? — попита Давидов. — Тук ли живеете?

— Не знам…

— Как така не знаете? — Той даже се разсърди. — Та нали вие…

— Тук живея. Това са съседите ми. — Кимнах на свидетелите. — Но тук… всичко напълно се е променило. Мебелите са други. Балатумът на пода… моят беше по-светъл и мек, с подложка…

Наталия изсумтя.

— Плочките на стената са други… — довърших, чувствайки, че шансовете ми да получа подкрепата на милицията намаляват.

— Плочките? — поинтересува се старши сержантът. — Плочките са други?

Той се приближи към стената. Почовърка с нокът по ръба. Попита другия милиционер:

— Ти нали си работил в строителството? Могат ли да се сменят за един ден плочки на стената?

Ченгето се поколеба:

— Теоретически всичко е възможно. Добро лепило, бързосъхнещ циментов разтвор… Но практически — не.