Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Яхта от клас „Рикша“. Преди час поиска разрешение за кацане. Да не мислиш, че търсех теб на площадката? Разхождай си се, да… мен какво ме интересува. Обаче ако попаднеш под откатния лъч на двигателя, ще ти се стъжни.

— Яхта — повторих аз. В нашите краища това беше още по-голяма рядкост, отколкото земен транспортен кораб или пътнически лайнер. Обикновената яхта — естествено, ако за яхта може да се използва прилагателното „обикновена“ — се нуждае от редовно и сложно обслужване. А най-близкият наистина развит свят се намира на почти двайсет светлинни години. — Какъв е този модел — „Рикша“?

— Не знам. Сега са се навъдили най-различни. Може да е съборетина, но може да е и летящ дворец.

— Скоро ли ще пристигне?

— След половин час. — Огарин извади лулата си. — Или малко по-рано.

— Сигурно идва за дозареждане или за ремонт, туристите предупреждават предварително.

— А мен какво ме интересува?

Стояхме и гледахме издрасканото от метеоритите небе. Да се различи сред тях кораб бе абсолютно невъзможно. И все пак имаше нещо омагьосващо в този безумен опит — сред хилядите изгарящи звезди да се открие единствената жива.

— Помниш ли как се запознахме? — попита изведнъж Денис. — Точно така. Ти беше излязъл на площадката, за да търсиш някакъв кораб.

— Помня. Ти едва не ме застреля.

— Аха. Но какво искаш — бях на планетата едва трети ден. Още не бях свикнал с вашето безгрижие. На Хануман щяха да ми дадат отпуска за прострелян нарушител.

— За простреляно дете.

— Никаква разлика. Режимът на космодрума си е режим. Стига, Льошка. Да не говорим за минали неща…

— Аха.

Огарин ме потупа по рамото.

— Знаеш ли, ще ми е мъчно. И за вашето безумно небе, и за тези смахнати туземци. И за теб също.

— За смахнатия мен.

Капитанът тихо се засмя.

— Ядосвай се. Само че не на мен — такова ядосване нищо няма да ти донесе. Ядосвай се на себе си. Винаги и за всичко. В каквото и да сбъркаш — ядосвай се на себе си. Понякога помага.

— Корабът — казах аз.

— Къде? — Огарин отново вдигна глава.

Излъгах го. Дори не защото исках да прекъсна потока от нравоучения. Бях свикнал с него, пък и нещата, които казваше Денис, в голямата си част бяха верни.

Просто ми се прииска малко тишина.

Сигурно е смешно. Само че Денис ми беше приятел, истински приятел. Едва сега го разбрах. Всички останали, дори онези, с които бях прекарал десетократно по-дълго, бяха наши, местни. Познавах и кътните им зъби, както и те — моите. Това не е точно приятелство — когато не се налага да избираш. А с Денис се сприятелихме след като той десет минути ме държа на мушката, а аз най-позорно се разревах. И не се виждахме много често — като старши офицер на гарнизон от двайсет души той беше винаги зает, а аз трябваше да бродя из горите и да се занимавам с аборитата.

Но той ми беше приятел. И вече нямаше да бъде до мен. Щяха да останат малкото ни селище, гарнизонът, тази разпадаща се под краката ни площадка за излитане и пепелта от милионите изгарящи звезди в небето. Денис щеше да отлети да служи на новото място, аз още месец-два щяха да се разправям с общността, а после щях да отида при прекалено гримираната Нонова с букет в ръката.

— Прав си, корабът — учудено каза Денис. — Как успя да го видиш? Не бях забелязвал такива таланти у тебе.

Погледнах смаяно към небето. Да. Точно така. Една от червените точки, която на пръв поглед по нищо не се различаваше от хилядите други, изобщо не възнамеряваше да гасне, а и определено се движеше по-бавно.

— На плазмени двигатели е, ще кацне до петнайсет-двайсет минути. — Капитанът поклати глава. — Браво, наистина. Как отгатна?

Усещането беше глупаво.

Винаги ми се е искало той да ме похвали. Понякога ми се е случвало да чуя думи на одобрение от родителите си. От него — никога или почти никога. Нямаше за какво. Както и сега, ако трябваше да съм честен.

— Никак — отвърнах. — Не видях кораба. Казах го просто така, на късмет.

Огарин изхъмка.

— А може би и това е хубаво.

— Кое му е хубавото?

— Късмет, поне мъничко късмет. Ще пропаднеш тук, Льошка. Честно, ще пропаднеш.

— Планетата ни е мирна, хубава. При нас пропадат само негодниците и безделниците.

— Льошка, може да се пропадне по много начини. Дори човек да е жив и здрав, с добра жена, здрави деца и прилична сметка в банката. За някои това не е най-важното.

— За теб, например?

— Да — отвърна Денис със задоволство.

— Затова ли постъпи в космическата пехота?