Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

А на мен вероятно ми предстоеше да изживея тук целия си живот. Още сто години. Само че с какво ще се различават те от преживените двайсет?

— Може би бира, Алексей?

— Не, чичо Гриша. Коняк.

Кръчмарят Григорий наистина ми се падаше чичо. Е, не брат, а втори братовчед на баща ми, но все пак — мой чичо. Колонията ни е прекалено малка и почти всички са далечни роднини помежду си. Затова се обръща малко внимание на роднинските връзки, освен на преките: майка — син, брат — сестра…

Но Григорий Кононов — бивш войник на Империята, уволнен поради раняване, бивш кмет, оттеглил се от поста по собствено желание, бивш милионер, забогатял от „Полунощната звезда“, но прахосал почти цялото си състояние за половин година — ми беше достатъчно близък. Навремето той доста ни помагаше — когато баща ми вече бе починал, а мама още се бореше за живота. Не може да се каже че го обичах — твърде често казваше обидни думи, но ми беше много симпатичен, и чувството беше взаимно.

— И какво нещастие те е сполетяло? — Григорий ми наля коняк, при това по-скъп, отколкото заслужаваха жалките ми кредити. — Каква мъка удавяме?

Отпих безмълвно, а с крайчето на окото си наблюдавах кръчмата. Засега не се беше събрал много народ. Някои играеха на разни игри в спортната зала, други се веселяха в басейна — всичко това можеше да се види през двете стъклени стени на кръчмата откъм вътрешността на клуба. Другите две стени бяха от дървени греди, както е прието в кръчмите.

— Предложиха ти първокласна перла, а ти нямаше вода? — предположи чичо Гриша. Погледнах го объркано. — Какво, така ли е?

Седналите наоколо започнаха да ме поглеждат с любопитство. Очакванията им се бяха оправдали. Още след десет минути аз, потвърждавайки прогнозата на Огарин, разказах цялата история.

Кононов подсвирна и ми наля пълна чаша. Още по-скъп и качествен коняк.

— За сметка на заведението. Така или иначе ще се напиеш, така че позволи ми да направя махмурлука ти по-лек. Нищо, Льоша, случва се.

Кимнах. Вече ме потупваха със съчувствие по раменете, казваха ми, че такива работи се случват и рано или късно късметът ще дойде. Започнаха да си спомнят как някакъв търсач на перли се отказал от дребна перла и скоро купил по-голяма и как аборитата идвали при един и същ човек ден след ден и всеки път му носели все по-големи перли… Започна нормален и приятелски разговор, в който наред с искрената симпатия (всички ние тук сме свои и, общо взето, добри хора) се прокрадваше и подигравателно облекчение. Не съм аз! Друг е направил тази глупост — четеше се по лицата им.

Пих много, но изобщо не се напивах — явно от мъка. А може би заради скъпите коняци, от които само те загрява отвътре, но не губиш способността си да разсъждаваш трезво. Едва когато станах от високия въртящ се стол и краката ми започнаха да се преплитат, осъзнах как съм се подредил.

— Ех, натежал си, Льошка — каза, подхващайки ме, Ромка Цой, мой връстник, слабо, но жилаво момче, подобно на корейските си прадеди. — Пияница…

Не го каза с лоши чувства. И никой не би обърнал внимание на тази дума, ако не беше неотдавнашния ми разказ…

— Льошка пияницата — въздъхна някой. Имаше се предвид вече не напиването, а срамната история с манерката.

И докато излизах с Ромка от бара, аз осъзнах, че този прякор ще ми остане до края на живота. Заедно със Скулптора, Дезертьора, Екскурзовода и останалите подигравателни епитети, зад всеки от които се криеше един или друг позор.

Капитан Огарин отново се оказа прав. Във всичко.

— Ромка, защо… защо съм такъв? — попитах с преплитащ се език.

— Сега ще подишаш чист въздух, ще ти мине — миролюбиво отговори Ромка.

Стана ми смешно.

— Не… Кореец, ти си глупак… Не говорех за това…

Ромка само пъшкаше, измъквайки ме от клуба. Градските хлапетии, играещи си в басейна, се кикотеха. Крачещият насреща ни отец Виталий, новият ни свещеник, наскоро придобил сан, се намръщи с неодобрение. Но учтиво си замълча, извади цигара с марихуана и се направи, че е съсредоточил цялото си внимание в търсенето на запалката.

Изведнъж си дадох сметка колко често в последно време хората извръщаха поглед при срещата си с мен.

— Ето, сега ще изтрезнееш — каза Ромка, стоварвайки ме на пейката до входа. Добре, че на улицата нямаше никой — хората или бяха в клуба, или си седяха по къщите. Повечето бяха в клуба, естествено… — Нищо, Льошка, не се ядосвай…

— Изобщо не се ядосвам!

Ромка въздъхна и седна до мене.