Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Аборитата са си подредили живота много добре. Никой няма да тръгне да се кара със същества, владеещи телепатията и способни да излъчват микровълни. Още повече, че е невъзможно да се вземе скритата перла — тя се разлага в трупа за части от секундата. Пък и другите аборита така или иначе ще открият убиеца и ще го изгорят жив. А ако напусне планетата — ще убият най-близкия му човек. Не е известно по какъв начин избират най-близкия човек, но никога не грешат. Така постъпиха със сина на Дин Ръсел — човекът, отнел от едно абори „Плазменото цвете“. Никой не знае защо той е убил аборито, вместо да му даде манерката си — имал е вода. Но той се отплатил за перлата с изстрел и избягал от планетата, а същата вечер в градчето дошли аборитата. Прогорили дупка във високоволтовата ограда, която оттогава не е възстановявана. Влезли в града — никой не рискувал да застане на пътя им. Всички мислели, че ще хванат жената на Ръсел, но туземците взели сина му. Единственият, опитал се да направи нещо, бил свещеникът. Тичал след тях с кръста си, крещял. А туземците повтаряли: „Опомнете се… невинен… Божия гняв…“ и мъкнели младежа към площада.

Там го изгорили. За миг, без излишна жестокост. Бил човек, превърнал се в изсушена отвътре обвивка.

Няколко души се хванали за оръжията, но усетили навреме, че аборитата са готови да повторят фокуса и с тях.

А после двайсетте аборита тръгнали към хората с перли в протегнатите си ръце. Не, не предлагали компенсация. Предлагали размяна. Напомняли как трябва да протича тя.

И покрай мумията на седемнайсетгодишния юноша, имал нещастието да е син на Ръсел, хората мълчаливо откопчавали манерките и ги давали на аборитата…

…Гледах последните капки вода, изливащи се от манерката. После я хвърлих и я стъпках с тока на обувката си. Пластмасата се смачка, но издържа. Тъпках манерката, докато не си подбих петите.

Пластмасата се оказа по-здрава от мен.

Вече съвсем се стъмваше, аленочервеното слънце потъна зад хоризонта, започнаха да изгряват звездите. Стигнах до поста — кръгъл, вграден в бетона купол, от който стърчаха малките кулички на бойните системи. По устав куполът трябваше да се прикрива от силово поле, всички входове и изходи — да бъдат надеждно затворени, а мен, крачещия спокойно по полето за излитане, вече трябваше да са ме предупредили три пъти и пет пъти да са ме изпепелили.

Добре, че не живеем по устав. Добре, че планетата ни е мирна и спокойна.

Та нали дори аборитата никога не причиняват вреда на човека, освен при самоотбрана. Те не са зли. А просто съвсем, съвсем чужди…

До отворената врата на купола бе седнал Денис Огарин — върху прибрания в калъфа си ракетомет „Салиери“. По размери и форма калъфът наподобяваше ученическа раница. Като видях Денис, настроението ми леко се подобри. Той ми помаха с ръка, после демонстративно закова поглед върху манерката ми. По-точно — върху мястото, където би трябвало да се намира.

— Мога ли да те поздравя, момче?

Денис е само пет години по-голям от мен. А сега, когато навърших двайсет, аз с учудване осъзнах, че обръщенията „момче“ и „младеж“ вече не са за мен. Но на Денис му беше позволено да ме нарича момче, младеж, юноша, дете — както си иска. Той бе излязъл извън стените на кадетския корпус на Тера преди десет години. И оттогава беше в космическата пехота. Вече бе старши лейтенант. Беше видял почти цялата Империя, излизал бе и извън пределите й.

— Можеш да ми се присмееш — намръщено казах аз. Седнах до него — на раницата-ракетомет нямаше място, пък и не ми допадаше да седя върху субатомни заряди. Държавата плаща за банките сперма само на космическата пехота. Разказах му с две думи за случилото се.

— Няма да ти се присмивам — каза Денис. Порови се в джоба си, извади лула и тютюн. — Струва си да се присмиваш на онези, които още не са безнадеждни случаи. За да се научат. А ти си безнадежден.

Мълчах.

— Льошка, разказвал ли съм ти за законите на късмета?

— Разказвал си ми. Сто пъти.

— Та виж сега, мой млади приятелю — Денис методично натъпкваше тютюна, дори без да ме гледа и без да обръща никакво внимание на отговорите ми, — най-важният от тези закони е, че трябва да си готов за късмета. Във всеки момент. Дори да седиш на клозетната чиния, трябва да си готов да скочиш и да се втурнеш след него със смъкнати гащи.

— Денис…

— Какво? Не изглеждаш чак толкова изтощен. Тръгнал си от селището вчера сутринта. Можеш да оцелееш спокойно три денонощия без вода. Кой дявол те накара да отвориш обменната манерка?