Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Какво „защо“?

— Защо е направил това?

— За да не оставя свидетели, естествено — учудено отговори Денис. — Нима не е ясно? Веднага разбра, че в къщата ще намери доста ценни неща. И малката свидетелка на обира не влизаше в плановете му. На шията на сестра ми имаше огърлица, не нейна, а на мама, изобщо не знам кога си я беше сложила и защо. Очевидно, за да е по-привлекателна. Офицерът приседна, скъса закопчалката и взе огърлицата, а мен така и не видя. И аз не можах да зърна лицето му. Само емблемата на ръкавицата му — усмихната детска муцунка с накривен пилотски каскет. Кадетското училище. Той взе от масата и сандъчето с украшенията на Дениза, но те бяха евтини, обикновени дрънкулки — после намериха сандъчето изхвърлено в градината. Вероятно му е било тежко да носи всичко. Аз останах под леглото до следващата вечер. Лице в лице със сестра ми. Оттам ме измъкнаха полицаите от временните сили за поддържане на реда, когато десантчиците вече бяха напуснали града. Обясниха ми, че родителите ми са изчезнали, а сестра ми са я убили мародери от фундаменталистите, но сега редът е възстановен. Психолозите се занимаваха с мен половин година. В сметката ми бяха останали някакви средства и те се стараеха. Казах, че всичко е било точно както обясняваше полицията. Обясних, че искам да се присъединя към храбрите десантчици, които толкова доблестно ни спасиха от бандитите. Че се отказвам от наследството, от къщата, сребърния рудник в планините и чаената плантация. Подписах всички документи. Това доста се хареса на администрацията. Дадоха ми удостоверение, че родителите ми са загинали в бой с метежниците, получих и препоръка от името на преходното правителство и ме изпратиха на Тера. След месец постъпих в кадетското училище и на ръкава ми се появи нашивка — детска муцунка с накривен пилотски каскет.

— Реши да си отмъстиш? — попитах аз.

— Естествено.

— Той курсант ли беше?

— Не, възрастен. Някой от офицерите-преподаватели. Бяха изпратили училището в пълен състав да потушава метежа — било е ясно, че няма да има особено съпротива, а вълчетата трябва да си острят зъбите.

— Уби ли го?

Огарин ме погледна — с предишната весела и снизходителна подигравателна усмивка.

— Льошка, личният състав в училището е три хиляди души. Повечето са били на Милост Господна. Търсих го. Дебнех. Подслушвах. Но веднъж щом войната свърши, не можеш да хванеш такива. В училището имаше и подлеци — но точно те са се измъкнали от участие в десанта. Така че реших да взривя училището. Цялото. Да превзема арсенала и… Бях млад и самоуверен. Знаеш ли, сигурно щях да успея. Много се стараех. Помнех очите на сестра ми, онзи толкова учуден поглед. Само че когато дойде моментът, в който наистина можех да превзема арсенала, освен един враг имах и десетки приятели. Дори сред онези, които бяха вилнели в града ми.

— Не успя да го намериш?

— Не. А със сигурност съм го виждал. Отдавал съм му чест. Кикотел съм се, когато се е шегувал на занятията. Плачел съм на гърдите му, когато ми е било тъжно — всички там са отлични психолози и знаят, че дори вълчетата се нуждаят от нежност. Гледал съм го в очите, но не съм знаел, че е той. Та така стана всичко. Напуснах тихото си уютно кътче и се отправих да пътешествам по широкия свят.

Корабът вече беше съвсем ниско. Кацна някъде на километър от нас, кацна красиво, а танцът му във въздуха беше лишен от тромавата мощ, характерна за товарните кораби и лайнерите. Яхтата живееше в небето, беше част от него, сякаш една от падащите звезди изведнъж бе победила съдбата и се бе научила не да пада, а да лети.

— Защо ми разказа тази история? — попитах аз. — Пет години си мълча — и изведнъж реши да ми разкажеш.

— За да знаеш, Алексей, какво представлява този широк свят, към който толкова се стремиш.

— Денис, казах ти, няма да взема подаръка ти! И този широк свят изобщо не ме привлича! Само в сънищата ми. Скоро ще се оженя за Олга Нонова и ще стана достоен член на общността!

— За коя? — Огарин се закикоти. — Може би е по-добре да те застрелям?

— Както искаш — измърморих.

— Да вървим, ходеща мъко. — Денис ме прегърна през рамото и почти насила ме помъкна напред. — Засега си помисли над разказа ми, става ли? Хайде да я видим тази яхта.

— Не съм дете, та да се мотая около туристите.

— Да вървим. Скучно ми е, а на теб ти е интересно, каквото и да говориш.

И така се получи, че след като изслушах разказа на Огарин, аз тръгнах покорно след него — към спусналата се в далечината яхта. Денис крачеше, небрежно размахвайки стиснатия телефон, сякаш е страшно оръжие, а пред нас има пирати. Аз самият почти година бях смятал този груб армейски комуникатор за бластер, докато на капитана — не, тогава все още беше лейтенант — не му позвъниха в мое присъствие. Той обичаше да се шегува с мен — този героичен звезден войн, постъпил в армията, за да убие друг герой.