Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

Белият глайдер се носеше в следобедното небе над долината на Братството. След като се приземи, веднага го покриха със зелен брезент. Плексигласовите куполи на предната и задната кабина рязко се отвориха. От предната изскочи пилот в чисто бял комбинезон, а от задната — много по-възрастният му спътник.

— Komm 34 34 Елате — нем. — каза летецът и кимна към един мотоциклет с кош. — Zum Krankenhaus 35 35 към болницата — нем. .

— Да, разбира се — отвърна цивилният на немски, обърна се и извади от самолета черна лекарска чанта. — Предполагам, че доктор Крьогер е тук — добави той и седна в коша, а пилотът се качи на мотоциклета и запали мотора.

— Не мога да ви кажа, сър. Задачата ми е само да ви отведа в клиниката. Не знам никакви имена.

— Тогава забрави, че съм споменал някакво име.

— Нищо не съм чул, майн хер.

Мотоциклетът се стрелна в един от покритите коридори и след като направи няколко завоя, се устреми през долината към северния й край. Там — също покрита със зелен брезент — се намираше една от обичайните едноетажни сгради, но тази беше някак по-различна. Докато повечето сгради представляваха стабилни дървени постройки, тази бе по-тежка, по-масивна — изградена от блокове сгурия, споени с бетон, с огромен комплекс генератори от южната страна. Тяхното ниско и мощно бучене се чуваше постоянно.

— Не ми е позволено да влизам вътре, докторе — каза пилотът и спря мотоциклета пред сивата стоманена врата.

— Знам, млади човече, казаха ми как да процедирам. Между другото, трябва да тръгна утре сутринта, по изгрев. Сигурно знаеш за това.

— Да, така е, сър. Тогава ветровете са най-добри.

— По-лоши не могат и да бъдат.

Докторът слезе от коша; докато вървеше към вратата, мотоциклетът се отдалечи. Той погледна в обектива на камерата, монтирана горе, и натисна кръглото черно копче отдясно на вратата.

— Доктор Ханс Траупман; тук съм по заповед на генерал Фон Шнабе.

Трийсет секунди по-късно вратата се отвори и се появи човек на около четирийсет и пет години, облечен в бяла болнична престилка.

— Хер доктор Траупман, колко се радвам да ви видя пак — ентусиазирано каза той. — Толкова години минаха от лекциите в Нюрнберг! Добре дошли!

— Благодаря, но бих искал да има по-лесен начин да се стигне дотук.

— Планинският път би ви харесал още по-малко, уверявам ви. Трябва да вървите цели мили, а снегът става по-дебел с всеки сто метра. Секретността ни струва скъпо… Елате, пийнете един шнапс и се отпуснете за няколко минути, ще си побъбрим. После ще видите колко сме напреднали. Забележителен напредък, честна дума!

— Нека отложим питиетата за по-късно, а ще си бъбрим, докато разглеждаме — противопостави се гостуващият лекар. — Предстои ми продължителен разговор с Фон Шнабе — това не е особено приятно, а искам да науча колкото може повече и колкото може по-бързо. Той ще иска моята оценка и ще ми търси отговорност.

— Защо аз не участвам в това? — попита по-младият доктор обидено, когато и двамата седнаха в чакалнята на клиниката.

— Фон Шнабе смята, че вие сте твърде ентусиазиран, Герхард. Възхищава се от ентусиазма ви, но не му се доверява.

— Боже мой, кой знае за тази програма повече от мен? Аз я разработих! Моите уважения, Траупман, но аз съм експертът в тази област, а не вие.

— И вие, и аз знаем това, но нашият генерал, който не е медик, не може да го разбере. Аз съм неврохирург и имам известна репутация що се отнася до черепните операции, затова той се доверява на тази репутация, а не на истинския експерт. Така че обяснете ми… Доколкото разбирам, според вас теоретически е възможно да се промени процесът на мислене без наркотици или хипноза — тази теория е донякъде от областта на парапсихологичната научна фантастика, но преди не чак толкова много години така са мислели и за трансплантациите на сърце и черен дроб. Как точно се прави това?

— Вие практически си отговорихте — с грейнали очи се засмя Герхард Крьогер. — Отстранете „транс“ от „трансплантация“ и го заменете с буквите „и“ и „м“.

— Имплантация?

— Имплантирал сте стоманени пластини, нали?

— Разбира се. За защита.

— И аз… Извършвал сте лоботомия, нали така?

— Естествено. За освобождаване от електрическото налягане.

— Току-що казахте друга вълшебна дума, Ханс. „Електрически“, също като „електрически импулси“ — мозъчни електрически импулси! Аз само микрокалибрирам и действам върху тях с обект толкова безкрайно малък в сравнение с пластината, че наподобява сянка от рентгенов лъч.