Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Това се нарича „затъмняване“ — каза Хайторн, усмихвайки се. — Не че не умеят да кажат това, което ти чуваш, че сякаш казват, но по тоя начин извличат твоите собствени заключения, които могат да забравят с по-късна дата. Защото, опитвайки се да налучкаш мисълта им, която сякаш искат да изложат, но не могат, ти сам я доразвиваш. Практически ти сам я построяваш — така те наблюдават начина ти на мислене, за да могат да намерят оръжие, с което да му се противопоставят в следващия момент. В случай, че мислите различно. И в същото време, оставяйки те сам да говориш, не се ангажират със заповедта, която дават. Защото те практически само я загатват, а ти я извеждаш. Ако се издъниш — вината е твоя, никой не ти е казал да постъпиш точно така. Като не казват действително това, което ти мислиш, че си чул, вземат в ръцете си два коза, които непременно в удобен час ще използват срещу теб, ако нещо ги озадачиш. Предаде ли съобщението ми?

— О, те нямат нищо против твоята идея. Можеш да вървиш спокойно след тоя пилот със съмнителен разряд, или каквото и да е там, но има една нова връзка, която може да направи тъй, че тоя пилот да изглежда вече ненужен.

— За какво става въпрос?

— Някакъв важен тип, който вероятно е твърде издигнат във Вашингтон, имал информация за теб, и тъй както е сигурно, че алигаторите ядат месо, щял да предприеме нещо в сегашната ситуация.

— Да видим.

— Върху тази връзка се добавя още една, Тай. Той мина край твоя стар приятел Стивънс и слезе директно тук долу, сякаш му е даден път от министъра на отбраната. Стивънс е вън на студа и работи по това.

— Какво?

— Щял да говори само с теб.

— Защо? Кой е той!

Пул се надвеси над него в наскоро купения си много скъп тъмносин блейзър и извади официален на вид плик с дебела червена осигуровъчна лента, свързана с центъра на писмото.

— Ако прецениш, можеш да ни кажеш нещо — каза лейтенантът. — Това е за теб. Трябва да ти кажа още, че шефът на разузнаването в базата — той е някакъв котарак с широки очи, ме отведе в офиса и ми каза, че му е наредено да си държи устата затворена. Беше уплашен до смърт. Каза, че очаква единствено и само теб. Когато го уверих, че не си налице, обясни, че не би могъл да го даде на мен, тъй че му казах: Това е добре, но той никога няма да го получи. А той отвърна, че ще ме изпрати обратно там, където вече бяхме под охрана, и тази охрана щяла да ме наблюдава как връчвам плика лично на теб, вероятно чрез камера с широк обхват.

— По дяволите, тия игри от детската градина — каза Хайторн.

— Той хвърля погледи към нас през саксията с цветя отляво — каза Кати. Тай и Джаксън се обърнаха; главата зад редичката орхидеи се приведе; бялата риза с пагони се стрелна бързо вдясно към изхода.

— Топката е на твой терен, командире.

— Да видим дали наистина е — каза Тайръл, разкъса лентата, и отвори плика.

Той внимателно проучи съобщението от листчето и прочитайки го, затвори очи.

— Какво ни остава? — каза той, а гласът му беше съвсем отпаднал. Изпусна листа на масата. Очите му гледаха в нищото.

— Може ли? — попита Катерин, бавно издърпвайки съобщението, но без да поглежда в него, докато се увери, че Хайторн няма да се противопостави.

— Направено е нещо ужасно и трябва да бъде коригирано. Отнася се до Амстердам, разбира се.

„Това, което ти не знаеш е, че имаше връзка между жена ти и долината Бекаа. Тя беше пожертвана за една безплодна стратегия, която отново може да бъде приведена в действие. Това, което искам да ти кажа, е строго поверително и трябва да остане само между нас двамата, тъй като може да се окаже, че знаеш повече, отколкото си мислиш. Въпреки възможните кризи, само ти би могъл да предприемеш нещо след горната информация. Дава ти се пълно право да вземаш сам решения.

По план ще получиш това съобщение, когато ще съм вече далече, но ще се върна утре следобед около три часа. Моля те, намери ме чрез телефонния номер отдолу и ще уговорим подробностите по прехвърлянето ти в моя дом в провинцията.

Искрено твой!“

В левия долен ъгъл имаше телефонен номер. Освен него нямаше никаква идентификация по написаната на ръка бележка.

Както обикновено под поздрава имаше постскриптум.

„P. S. Отвращавам се от себе си, когато ставам мелодраматичен, но моля те, унищожи тази бележка, след като запомниш телефонния номер.“

— Какво знае той? — попита Хайторн, намирайки гласа си за отпаднал и стреснат. Зададе въпроса по-скоро на себе си, отколкото на двамата си приятели.