Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

Пациентът изписа цифрите с отпусната ръка, така че почеркът да е непринуден. Подаде бланката на администратора, който я разгледа, надигна се от стола и посочи към редица от тесни врати с матови стъкла.

— Бъдете добър да почакате в четвъртата стая, сър. След малко при вас ще дойде наш служител.

— Четвъртата стая?

— Четвъртата врата отляво. Ще се заключи автоматично.

— Необходимо ли е?

Администраторът се вгледа в него с учудване.

— Това е в съгласие с вашите собствени изисквания, сър — каза той любезно, а в куртоазния му глас се долавяха обертонове на изненада. — Това е сметка „три нули“. В Гемайншафт е прието притежателите на подобна сметка да се обаждат предварително, за да им се осигури отделен вход.

— Знам — излъга пациентът на Уошбърн с увереност, която не изпитваше. — Просто много бързам.

— Ще отнеса това за потвърждение, сър.

— Потвърждение? — мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ се почувства в клопка: думата звучеше като предупредителен сигнал.

— Потвърждение на автентичността на почерка, сър. — Мъжът намести очилата си, като с това движение прикри крачката назад, по-близо до бюрото си. — Предполагам, че ще изчакате в стая четири, сър. — Предположението не беше молба, а заповед, команда в очите на преторианеца.

— Защо не? Само им кажете, ако обичате, да побързат. — Пациентът отиде към четвъртата врата, отвори я и влезе.

Вратата се затвори автоматично; той чу прищракването на ключалката. Дж. Борн погледна към матовото стъкло. Те беше обикновена стъклена плоскост — в нея беше вградена мрежа от фини проводници. Ако се разбиеше, несъмнено щеше да се задейства алармата. Той беше в клетка, очаквайки да го извикат.

Останалата част от малката стая беше облицована и обзаведена с вкус — две поставени едно до друго кожени кресла стояха срещу миниатюрно канапе, и всичко това допълнено от старинни масички. В другия й край имаше втора врата, поразяваща с контраста си. Беше направена изцяло от сива стомана. На масичките имаше нови списания и вестници на три езика. Пациентът седна и взе парижкото издание на „Херълд Трибюн“. Погледът му се движеше по редовете, но мозъкът му не възприемаше нищо. Щяха да го извикат всеки момент. Съзнанието му бе заето с предстоящата маневра. Маневра без памет, само по инстинкт.

Най-сетне стоманената врата се отвори и пропусна висок и елегантен мъж с орлови черти и старателно поддържана сива коса. Лицето му беше патрицианско, на него личеше желание да услужи на равен на себе си, който се нуждае от експертизата му. Мъжът протегна ръка и заговори на изискан и мелодичен английски с швейцарска интонация.

— Много се радвам да се запознаем. Извинете, че се забавих. Всъщност беше твърде забавно.

— В какво отношение?

— Страхувам се, че доста сте озадачили хер Кьониг. Не се случва често сметка „три нули“ да пристигне без предварително обаждане. Той е доста улегнал човек, нали разбирате? Необичайното отравя целия му ден. От друга страна, прави моя по-приятен. Аз съм Валтер Апфел. Моля, заповядайте вътре.

Банковият служител пусна ръката на пациента и посочи към стоманената врата. Стаята зад нея беше оформена като V-образно продължение на клетката. Тъмна облицовка, тежка и удобна мебелировка и широко бюро, поставено под още по-широк прозорец с изглед към Банхофщрасе.

— Съжалявам, че съм го притеснил. Причината е, че разполагам с много малко време.

— Да, той ми предаде. — Апфел заобиколи бюрото и кимна към коженото кресло пред него. — Седнете, ако обичате. Още една-две формалности и можем да разискваме работата по същество.

Двамата мъже седнаха. След това банковият служител извади папка и се пресегна през бюрото, за да я подаде на клиента на Гемайншафт. Вътре беше закрепена друга бланка, но вместо два бели реда имаше десет, започващи след напечатаното отгоре и завършващи почти на сантиметър от долния край.

— Вашият подпис, моля. Пет ще свършат работа, не повече.

— Не разбирам защо. Нали преди малко го направих.

— И то много успешно. Проверката го потвърди.

— Тогава защо пак?

— Един подпис може да се упражнява до такава степен, че едно изписване да е съвсем приемливо. Но ако не е автентичен, в следващите опити ще се проявят незабележими флуктуации. Графологичният скенер ще ги улови незабавно; но аз съм уверен, че това не ви безпокои. — Апфел се усмихна, докато подаваше химикалката през бюрото. — Откровено казано, мен също, но Кьониг настоява.