Робърт Лъдлъм - Превъзходството на Борн

— Да. Не изпитвам точно същите чувства, но, уви, разбирам.

— Обаче в дома на този човек отидох аз!

— По-спокойно, какво толкова е станало?

Макалистър се втренчи право пред себе си, а фаровете на насрещните коли хвърляха сенки по лицето му.

— Господ да се смили над душата ми — прошепна той.

Внезапно мракът се изпълни с викове, приближаваща и усилваща се какофония от ревящи гласове. Ненадейно ги обградиха тичащи и крещящи хора с изкривени от ярост лица. Уеб падна на колене, като прикри с ръце колкото можеше лицето и шията си, сетне залюля рамене напред-назад, превърнат в подвижна мишена сред кръга от нападатели. В нощта тъмните му дрехи бяха предимство, но нямаше да помогнат много, ако започнеше безразборна стрелба, при която поне един от охраната щеше да падне заедно с него. Ала убиецът не винаги избираше куршуми. Съществуваха и стрелите — намазани със смъртоносна отрова, изстреляни от пневматични оръжия, пробиващи незащитената плът и умъртвяващи за минути. Или секунди.

Една ръка се вкопчи в рамото му. Той се изви рязко, отметна я с мощно замахване, отскочи вляво и приклекна с животинска пъргавина.

— Добре ли сте, професоре? — попита телохранителят и на светлината на фенерчето се видя усмивката му.

— Какво? Какво стана?

— Не е ли прекрасно! — провикна се телохранителят отляво и Дейвид полека се надигна.

— Кое?

— Хлапаци с такъв висок дух. Подобна гледка наистина доставя радост.

Всичко бе свършило. Районът на университета отново бе утихнал. В далечината зад каменните постройки, ограждащи стадиона, се виждаха пламъци от огън, запален на открито. Футболните страсти бяха достигнали връхната си точка и телохранителите се смееха.

— Кажете, професоре — попита го човекът отляво, — не се ли чувствате по-добре, като сме с вас?

Свършило беше. Край на паниката, която сам бе предизвикал в съзнанието си. Но така ли бе всъщност? Защо сърцето му биеше тъй силно? Защо бе тъй объркан, тъй уплашен? Нещо не беше наред.

— Защо ме притесни толкова цялата тая веселба? — рече Дейвид, докато пиеше кафето си на закуска в трапезарията на старата викторианска къща, която бяха взели под наем.

— Липсват ти разходките по брега — отвърна Мари, докато сипваше в чинията на мъжа си пържено яйце върху филийка хляб. — Хапни, преди да запалиш цигара.

— Говоря сериозно. Това ме притеснява. През последната седмица се чувствах като патица в зле охраняван резерват. Осъзнах го внезапно вчера следобед.

— Как така? — погледна го Мари, докато слагаше тигана в умивалника. — Шестима мъже те пазят. Както сам ми описа, четирима са от двете ти страни, а двама оглеждат какво става отпред и отзад.

— Театър.

— Защо смяташ така?

— Не знам. Наистина всеки е на мястото си и маршируват като по команда. Не знам.

— И все пак те мъчи нещо?

— Да, струва ми се.

— Кажи какво има. Твоите предчувствия веднъж вече ми спасиха живота в Цюрих. Бих искала да ги чуя… Може да се окаже безполезно, но предпочитам да го споделиш с мен.

Уеб размаза жълтъка върху препечената филийка.

— Знаеш ли колко е лесно за някого, който изглежда достатъчно млад, за да го вземат за студент, да мине покрай мен по алеята и да изстреля отровна стреличка? Може да прикрие шума с прокашляне или смях, а аз печеля сто кубика стрихнин в кръвта си.

— За тези неща ти знаеш далеч повече от мен.

— Естествено. Защото аз самият бих постъпил така.

— Не. Така би постъпил Джейсън Борн, не ти.

— Добре. Просто като хипотеза. Възражението ти не променя факта.

— Какво се случи вчера следобед?

Уеб побутна с приборите хляба и яйцето върху чинията си.

— Семинарът продължи до късно както обикновено. Когато излязох, вече се смрачаваше и охраната ме последва към паркинга. Имаше футболен мач. Нашият незначителен отбор срещу друг, също толкова незначителен, но срещата беше от особена важност за нас. Тълпата ни отмина четиримата. Хлапетата се бяха завтекли към огъня, запален до стадиона. Настройваха се с крясъци и буйни песни. А аз си казах: ето, това е. Ако ще става, ще стане. Повярвай, за няколко мига наистина се почувствах Джейсън Борн. Отскочих, приклекнах и заех такава поза, че да мога да наблюдавам всичко около себе си… Просто изпаднах в паника.

— И какво? — подкани го Мари, разтревожена от внезапното му мълчание.

— Моите така наречени телохранители зяпаха наоколо и се смееха, а двамата отпред очевидно се забавляваха от зрелището.