Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Закараха го до Сан Франциско и го пуснаха в цивилни дрехи да обикаля улиците, докато намери Адриан.

— Това не са мъже! Те са объркани деца! — каза му той по-късно в един тих бар. — Никой никога не им е обяснил какви законни алтернативи имат. Просто са ги качили на влака, и толкова!

— Положили са клетва, както всички останали. Тук не може да има изключения — отговори Андрю.

— О, стига вече! Двама от тях изобщо не са знаели какво означава тази клетва, а третият искрено се е разочаровал. Само че никой не ще и да чуе. Съдиите искат да дадат урок на останалите, а адвокатите от защитата не искат да създават проблеми.

— Понякога наистина трябва да се дават уроци — настоя Андрю.

— А според закона те имат право на компетентна защита, не от някакви нещастници, които искат да изглеждат добре в очите на…

— Престани, Адриан! — прекъсна го той. — Та там има война! Куршумите са истински! За копелета като тези се плаща с човешки живот!

— Не и ако са тук.

— Дори и ако са тук! Защото останалите ще започнат да се чудят защо са тук.

Може би така и трябва.

— Дявол да го вземе! Говориш за права, нали? — попита военният.

— Точно така.

— Е, според теб окаяният кучи син, който сега патрулира в калта, няма ли права? Може и той да не е знаел къде отива, просто е тръгнал, защото законът го изисква. Може би той също се е разочаровал. Само че няма време да мисли за това: Той се стреми да остане жив. Ако е разсеян, ако е объркан, ще го убият.

— Не можем да стигнем до всеки. Това е един от пропуските на закона, порок, вграден в системата. Но ще правим каквото можем.

Тогава, преди седем години, Адриан не искаше да му каже къде се крият тримата дезертьори. Андрю се сбогува и изчака в една уличка. Когато брат му излезе от тихия бар, той тръгна след него. Следи го близо три часа. Беше специалист по следене в джунглата. Сан Франциско също беше джунгла.

Брат му се срещна с един от дезертьорите на няколко преки от пристанището. Момчето беше чернокожо, с брада. Беше високо и слабо и отговаряше на снимката, която Андрю имаше в джоба си. Адриан му даде пари. След това не беше никак трудно да проследи дезертьора до една порутена сграда долу на пристанището.

Обади се във военната полиция. Десет минути след това тримата дезертьори бяха извлечени от скривалището си, за да прекарат осем години зад решетките.

Мрежата на непрокопсаниците заработи — тълпите се насъбраха със скандиранията си и с непотребните си юношески песни. И с пластмасовите торбички фекалии.

Брат му се приближи до него в тълпата онази нощ и се вгледа в очите му. Каза:

— Ти ми помогна да се върна назад. Благодаря ти. — И бързо се отдалечи към барикадите на „революционерите“.

Мислите на Андрю бяха прекъснати от Ал Уинстън, по рождение Уейнстейн — инженер в самолетостроителна компания. Уинстън го повика по име и започна да си пробива път към него. Ал Уинстън беше затънал във военни контракти. Андрю не го харесваше. Напомняше му за един друг евреин и не можеше да не ги сравнява. Този евреин сега беше в Пентагона — след четири години, прекарани под обстрел в най-лошите райони на Делтата. Капитан Мартин Грийн беше корав кучи син, голям войник, не лигльо като Уинстън — Уейнстейн от Вашингтон. И Грийн не трупаше печалби от преразходите в армията. Вместо това той следеше и записваше. Мартин Грийн беше един от тях. Един от „Очите“.

— Честит рожден ден, майоре! — каза Уинстън и вдигна чашата си.

— Благодаря, Ал. Как си?

— Щях да съм по-добре, ако можех да продам нещо и на вас. Сухопътните войски изобщо не ме поддържат. — Уинстън се ухили.

— Че ти си доста добре и във въздуха. Чух, че си получил нов тлъст договор.

— Ами! Трохи! Сега имам едно лазерно насочващо устройство, което може да се приспособи и за артилерията. Но не мога да стигна доникъде.

Андрю се замисли дали да не го изпрати при Грийн. Когато Грийн приключи с него, Ал Уинстън ще съжалява, че изобщо е чул за Пентагона.

— Ще видя какво мога да направя. Не съм в снабдяването…

— Думата ти тежи, Анди.

— Ти не спираш да работиш, Ал.

— Голяма къща, големи сметки, глезени деца. — Уинстън се ухили отново, след което престана, колкото да каже каквото искаше: — Спомени за мен. Ще ти се отблагодаря.

— С какво? — попита Андрю и погледна към кея със завързаните за него яхти. — С пари?

Уинстън отново се усмихна, този път нервно и смутено.

— Не искам да те обидя — каза инженерът тихо.

Андрю погледна евреина и пак се замисли за разликата между него и капитан Грийн.