Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Виктор забеляза с известно задоволство, че и двамата бяха по-високи от хората около тях. Беше нормално — нито той, нито Джейн бяха ниски. Доста си приличаха, но не бяха еднакви. Косата на Андрю беше много светла, почти руса. На Адриан беше тъмна, кестенява. Чертите на лицата им бяха остри — приличаха и на двамата си родители, — но всеки имаше своята индивидуалност. Единственото нещо, по което напълно си приличаха, бяха очите — на Джейн. Светлосини и проницателни.

Понякога — при много ярко слънце или в сумрак — можеха и да ги объркат, но иначе не. А и те не съжаляваха за това. Всеки си имаше своя собствена индивидуалност.

Светлокосият Андрю беше в армията — отдаден на службата си професионалист. Влиянието на Виктор му беше осигурило препоръки от конгресмен при постъпването му в Уест Пойнт където се беше представил повече от добре. Беше ходил два пъти във Виетнам, макар че ненавиждаше начина, по който се води войната. Кредото му беше „Победи или се махай“. Само че никой не искаше да го чуе, а и да го бяха чули, не смяташе, че нещо би се променило. Нямаше лесно да се махнат оттам. Корупцията в Сайгон беше достигнала мащаби, които никой не можеше да си представи.

И все пак Андрю не създаваше неприятности на колегите си. Виктор го разбираше. Той вярваше . Дълбоко, убедено, непоколебимо — че армията е силата на Америка. Когато всички думи са казани веднъж, остава единствено силата, която имаш в ръцете си. Тя трябва да се използва — мъдро, но да се използва .

За тъмнокосия Адриан не можеше да има граница, след която думите да не могат да се използват, не можеше да има никакво оправдание за прибягването до военна сила.

Адриан, адвокатът, вярваше в това със същата дълбока убеденост, с която брат му вярваше в обратното, макар че външният му вид не го подсказваше Беше отпуснат, създаваше впечатление за равнодушие, което реално не съществуваше. Колегите му се бяха научили да не се поддават на впечатлението, което оставяха настроенията му или външното му безразличие. Адриан не беше безразличен. В съдебната зала беше истинска акула. Поне докато работеше в прокуратурата в Бостън. Сега беше във Вашингтон.

Беше учил в Принстън, после завърши право в Харвард. След това заряза всичко и тръгна да кръстосва страната. В продължение на една година носеше брада, свиреше на китара и спеше с момичетата, оказали се подръка. През тази година Виктор и Джейн често стаяваха дъх, макар че не винаги успяваха да стаят гнева си.

Но скитането по пътищата и комунарският живот скоро втръснаха на Адриан. Дойде време, когато той повече не можеше да понася безцелното безгрижно съществуване — като баща му в края на войната.

Мислите на Виктор бяха прекъснати. Кемпсън идваха към стола му, като си пробиваха път с извинения през тълпата. Те не очакваха от него да ги посрещне изправен — вече никой не очакваше това от него, — но Виктор се дразнеше, че не може да стане. Без чужда помощ.

— Синът ти е човек на място — каза Пол Кемпсън. — Има глава на раменете си. Казах му, че ако някога реши да захвърли униформата, в „Кентавър“ винаги ще има място за него.

— Аз пък му казах, че трябва да носи униформата си — добави мисис Кемпсън. — Толкова му отива!

— А според мен тя го смущава — каза Виктор, без изобщо да е сигурен. — Никой не би искал да му се напомня за войната на рождения му ден.

— Колко време ще си бъде вкъщи, Виктор? — попита Кемпсън.

— Вкъщи? Тук? Няколко дни. Сега е във Вирджиния. В Пентагона.

— Другият също е във Вашингтон, нали? Струва ми се, че четох нещо за него във вестниците.

— Сигурен съм, че си чел. — Виктор се усмихна.

— Значи са заедно. Това е хубаво — каза Алис Кемпсън.

Оркестърът свърши една мелодия и започна друга. Младите двойки се стълпиха на терасата. Празненството набираше скорост. Семейство Кемпсън се отдалечи с усмивки и кимания. Виктор се замисли за последната забележка на Алис.

…те са заедно. Това е хубаво. Обаче Андрю и Адриан не бяха заедно. Работеха на двадесет минути път един от друг, но всеки живееше свой, отделен живот. Понякога това се струваше на Виктор прекалено. Сега вече не се смееха заедно така, както правеха, когато бяха малки. Нещо се беше случило с тях. И баща им се чудеше какво.

Джейн забеляза за стотен път, че празненството е наистина чудесно. Твърдение. Слава Богу, времето не се промени. Наетите за целта организатори се бяха заклели, че ако се наложи, биха могли да разпънат навеси за по-малко от час, но до обяд слънцето все още грееше и нямаше изгледи обещанието за хубав ден да не се сбъдне.