Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Чернокожият прокурор намери това, което търсеше. В един склад на пристанището той попадна на офицер, който незаконно преписваше секретна информация, отнасяща се до оръжейните доставки. Заплашен от съдебно преследване, офицерът проговори и разказа за „Очите“. Общо осем души. Заловеният знаеше имената на всички без един. Осмият бил във Вашингтон, не му било известно нищо повече.

Андрю Фонтайн беше начело в списъка.

„Хубава организация“ — мислеше Адриан. Точно такава, от каквато страната има нужда — командоси, втурнали се да спасяват нацията.

Преди седем години брат му изобщо не го беше предупредил какво смята да прави. Направо засвириха полицейските сирени. Адриан смяташе да бъде по-коректен.

Беше готов да даде на брат си пет дни. И нямаше да има сирени, нямаше да има размирици… и осемгодишни присъди. Но прославеният майор Андрю Фонтайн трябваше да напусне армията.

И въпреки че работата далеч не беше свършена, Адриан щеше да се върне за малко в Бостън. При Барбара.

Чувстваше се уморен. И отвратен от това, което му предстоеше след около час. Болката му беше истинска. В края на краищата Андрю му беше брат.

И последните гости си бяха отишли. Музикантите събираха инструментите си, а прислугата почистваше ливадата. Небето притъмняваше все повече и повече, защото облаците се бяха приближили, а и се спускаше вечерният здрач.

Адриан прекоси ливадата и слезе по стъпалата към кея. Андрю го чакаше под навеса за лодки. Беше му казал да бъде там.

— Честит рожден ден, прокуроре — каза Андрю, когато Адриан влезе. Майорът се беше облегнал на стената и пушеше спокойно цигара.

— Благодаря. И на теб — отговори Адриан и спря пред него. — Ще останеш ли довечера?

— А ти?

— Може би да. Старецът изглежда доста зле.

— Тогава аз няма да остана — отговори майорът учтиво.

Адриан замълча. Знаеше, че брат му очаква да му каже защо го е повикал. Не беше съвсем сигурен как да започне и се огледа наоколо.

— Доста добре си живеехме в този дом.

— Искаше да споделиш спомените си, така ли?

— Не… Де да беше толкова просто… Майорът хвърли цигарата си и я настъпи.

— Чух, че вече не си в Бостън. Отишъл си във Вашингтон.

— Да. За известно време. Струва ми се, че все някога ще се срещнем.

— Едва ли — усмихна се майорът. — Не се движим в едни и същи кръгове. В някоя фирма ли работиш?

— Не. Може да се каже, че съм нещо като консултант.

— Това е най-добрата работа във Вашингтон. — В гласа на Андрю имаше презрение. — И на кого даваш консултации?

— На едни хора, които са силно обезпокоени.

— О, някое дружество на потребителите. Не е ли чудесно? — Това звучеше като обида. — Браво на теб!

Адриан се вгледа в брат си. Майорът отговори на погледа му.

— Не се дръж така, Анди. Нямаш право. Загазил си сериозно. Не те извиках, за да ти помогна, не бих могъл да направя това. Извиках те, за да те предупредя.

— Какво, по дяволите, дрънкаш?

— Един от нашите хора е взел писмени показания от някакъв офицер в Сайгон. Разполагаме с пълни сведения за дейността на една група, наричаща себе си „Очи“.

Андрю отскочи назад към стената, лицето му се изопна, пръстите му се свиха конвулсивно. Сякаш замръзна. Когато заговори, гласът му не беше по-силен от шепот:

— Кои сте тези „ние“?

— Съвсем скоро ще научиш. Всичко ще бъде записано в призовката.

— Призовка?

— Да. От Министерство на правосъдието, специален отдел… Няма да ти казвам кои са. Искам само да знаеш, че си на първо място в списъка. Знаем, че сте осем души. Знаем имената на седем от тях. Осмият е тук, в Пентагона, отдел „Снабдяване“. Ще го открием.

Андрю остана неподвижен край стената. Нищо у него не трепваше освен мускулите на челюстта му, която се движеше бавно, равномерно. Гласът му отново стана нисък, овладян:

— Какво си направил? Какво сте направили вие, копелета такива?

— Ще ви спрем — отговори Адриан.

— Какво знаете? Какво са ви казали?

— Истината. — Няма причина да се съмняваме в това.

— За да изпратиш призовка, са ти нужни доказателства!

— Нужен ми е вероятен мотив. Такъв съществува.

— Имате само едни показания! Това е нищо!

— Ще последват и други. Какво значение има? С теб е свършено.

Гласът на Андрю отново стана спокоен. Той заговори с безразличие:

— Навсякъде има недоволни офицери. Оплакват се непрекъснато. Навсякъде, всеки ден…

— Не и по този начин. Границата между оплакване и уличаване в шантаж е пределно ясна. Във вашия случай няма никакво съмнение.