Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Фонтини-Кристи провери дали е окачен здраво и след като се увери, че всичко е наред, се отдръпна назад и освети символите на ордена с джобното си фенерче.

— Значи това нещо излиза от земята за първи път след хиляда и петстотин години — каза той тихо. — За да се върне отново в нея. Земя, огън и море. Аз лично бих предпочел последните две, млади отче. Огъня или морето.

— Не това е волята Божия.

— Радвам се, че можете да контактувате с него така директно. Вие, светите отци, винаги сте ме изумявали с чувството си за абсолютното. — Фонтини-Кристи се обърна към Анаксас и заговори на гръцки:

— Дръпни напред, за да мога да пресека линията. Пътеката е от другата страна. Ще се върнем, преди да съмне.

Анаксас кимна. В присъствието на този човек се чувстваше неловко.

— Да, ваше превъзходителство.

— Не съм нищо такова. А ти си добър машинист.

— Благодаря — отвърна Анаксас смутен и тръгна към локомотива.

— Този човек е ваш брат, нали?

— Да.

— И не знае?

Младият монах поклати глава.

— Тогава ще имате нужда от вашия Бог. — Италианецът се обърна рязко и заобиколи, за да седне зад кормилото. — Хайде, отче. Чака ни работа. Тази машина е направена да издържа лавини и ще закара товара там, където човек никога не би могъл.

Петриди се качи в кабината. Фонтини-Кристи запали двигателя и умело включи на скорост. Свали платформата отпред, за да може да вижда, машината се затресе и тръгна напред към алпийската гора.

Монахът се отпусна назад и затвори очи в молитва. Фонтини-Кристи подкара по склона към горните части на планините на Шамполук.

— Двама от синовете ми са по-големи от вас — каза италианецът след малко и добави: — Отиваме към гроба на един евреин. Мисля, че мястото е подходящо.

Върнаха се при железопътната линия, когато небето беше започнало да посивява. Петриди слезе от кабината, а Фонтини-Кристи се вгледа в него:

— Знаете къде живея. Моят дом е и ваш дом.

— Ние всички живеем в Божия дом, сеньор.

— Така да бъде. Довиждане, млади приятелю.

— Довиждане. Бог с вас. — Ако реши така.

Италианецът включи на скорост и подкара надолу по едва виждащия се път. Петриди разбираше. Сега Фонтини-Кристи нямаше и минута за губене. Всеки допълнителен час, прекаран извън имението му, би могъл да увеличи броя на въпросите, които биха му задали. В Италия имаше много хора, които го смятаха за враг на държавата.

Наблюдаваха го. Заедно със семейството му.

Младият монах се затича към локомотива. И към брат си.

Зората ги завари, когато пътуваха с ферибота през Лаго Мажоре. Двадесет и шестият документ в чантичката беше техният паспорт. Петриди се зачуди какво ли ги очакваше в Милано, макар и да си даваше сметка, че няма никакво значение.

Сега вече нищо нямаше значение. Наближаваше краят на пътуването.

Светият товар беше отишъл където трябва. Нямаше да го извадят с години, може би хиляда. Не можеше да се каже.

Тръгнаха по главната линия на югоизток, през Варезе към Кастилионе. Не чакаха да се спусне нощта. Малко преди Варезе Петриди видя осветен от яркото италианско слънце пътепоказател:

Бог беше избрал човек от Кампо ди Фиори. Светата тайна сега пазеше Фонтини-Кристи.

Покрай тях се заниза провинциалният пейзаж. Въздухът беше студен, свеж и възбуждащ. Видяха силуета на Милано. Мъглата от фабричен дим навлизаше в Божието небе и се стелеше над хоризонта като сив балдахин. Влакът намали скорост и навлезе в разклоненията на товарната гара. Трябваше да изчакат, докато един човек с униформа на железничар не им посочи завоя напред, където червената светлина на семафора се смени със зелена. Можеха да влязат в Милано.

— Пристигнахме! — извика Анаксас. — Един ден почивка и към дома! Вие сте удивителни хора!

— Да — отговори Петриди. — Удивителни сме.

Монахът погледна брат си — пееше гръцка песен и цялата горна част на тялото му се полюшваше в ритъма на мелодията.

Беше странна песен. Неуместна за железопътната линия. Подходяща за морския бряг. Любима песен на рибарите от Тернайкос. Може би, мислеше Петриди, все пак в настоящия момент е добре дошла.

Морето е източник на живот за Бога. От морето Той е създал земята.

Вярвам в единия Бог Отец… творец на небето и земята…

Монахът от ордена „Ксенопи“ извади големия италиански пистолет изпод ризата си. Направи две крачки напред, към обичания си брат и вдигна цевта. На сантиметри от тила му.

…на всичко видимо и невидимо… И в единия господ Иисус Христос… роден, несътворен, единосъщен с Отца…