Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Натисна спусъка.

Трясъкът го оглуши. Кръв, плът и мозък полетяха и се размазаха по стъклото и метала.

…светлина от светлина… истински Бог от истински Бог…

Монахът от „Ксенопи“ затвори очи, опря цевта до собственото си слепоочие и изкрещя екзалтирано:

— …Ще гледам Бог в очите и ръката ми няма да трепне!

Натисна спусъка.

29 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

МИЛАНО, ИТАЛИЯ

Савароне премина покрай секретарката на сина си и влезе в кабинета му. Премина по дебелия килим на пода и застана до прозореца, гледащ към огромния индустриален комплекс „Фонтини-Кристи“. Разбира се, сина му го нямаше никъде. Синът му, най-големият, рядко стоеше в кабинета си… Рядко се задържаше и в Милано. Първият му син, наследникът на цялото богатство на Фонтини-Кристи, беше непоправим. И арогантен… И прекалено зает със собственото си удобство.

Виторио беше умен. Много повече от баща си, който го беше обучавал. И този факт още повече ядосваше Савароне — човек с такива способности би трябвало да е много по-отговорен от останалите. Самият той никога не се беше задоволявал с това, което можеше да постигне без усилие. Никога не се беше отдавал на гуляи и на курви, никога не беше играл рулетка или бакара. Не беше прекарвал безсънни нощи с голи средиземноморски красавици. Не беше обърнал гръб на събитията, които осакатяваха страната му, които я тласкаха към хаос.

Савароне чу зад себе си кашляне и се обърна. Беше влязла секретарката на Виторио.

— Обадих се в „Борса Валори“ да му предадат, че го търсите. Би трябвало да се срещне там с един борсов посредник.

— Може и да вярвате, че е така, но едва ли ще откриете такова нещо в собствения му бележник. — Савароне видя как момичето се изчервява. — Извинете ме. Разбира се, вие не можете да отговаряте за постъпките на сина ми. Предлагам ви да опитате всички частни телефонни номера, които ви е оставил, независимо че може би вече сте го търсили там. Този кабинет ми е познат. Ще чакам.

Той свали палтото си от светла камилска вълна и шапката — тиролска, от зелен филц. Метна ги на облегалката на креслото.

— Да, господине.

Момичето излезе и затвори вратата след себе си.

Кабинетът наистина му беше познат, макар че се налагаше да го подчертае пред момичето. Допреди две години това беше негов кабинет, но сега от присъствието му бяха останали много малко следи — само тъмната дървена ламперия. Мебелировката беше сменена. Не обичаше такива столове — беше твърде стар, за да може тялото му да бъде въртяно и подхвърляно нагоре от невидими пружини и скрити механизми. Бръкна в джоба си и извади телеграмата, която го беше накарала да напусне Кампо ди Фиори и да дойде в Милано. Телеграма от Рим, в която се казваше, че семейство Фонтини-Кристи е белязано.

Но защо? От кого? По чия заповед?

Тези въпроси не можеха да бъдат зададени по телефона, защото този инструмент принадлежеше на държавата. Държавата. Навсякъде държавата. Видима и невидима. Наблюдаваща, преследваща, слушаща, душеща. Не можеше да използва телефона и информаторът в Рим, употребил кодовите думи, не можеше да му отговори по него.

Нямаме отговор от Милано и поради това си позволяваме да ви безпокоим лично. Пет пратки самолетни бутала дефектни. Рим настоява за незабавна замяна. Повтарям — незабавна. Моля, потвърдете по телефона преди края на деня.

Числото пет се отнасяше за Фонтини-Кристи, защото бяха петима — баща и четирима синове. Думата „бутало“ означаваше внезапна, голяма опасност. Повторението на думата „незабавна“ говореше само за себе си — без да губи нито миг, трябваше да потвърди по телефона в Рим, че е получил телеграмата веднага след пристигането й. След това щяха да се задействат други хора, щяха да обмислят, да изготвят план. Сега вече беше много късно.

Савароне получи телеграмата следобед. Вероятно Виторио я беше получил към единадесет сутринта. И въпреки това синът му нито се беше обадил в Рим, нито беше предупредил него в Кампо ди Фиори. Краят на деня наближаваше. Беше твърде късно.

Беше непростимо. Хората непрекъснато рискуваха живота си, а и живота на семействата си в борбата срещу Мусолини.

Преди не беше така, мислеше Савароне, загледан във вратата. Надяваше се, че другата секретарка на сина му ще се върне и ще може да му каже къде да го намери. Някога всичко беше съвсем друго. В началото Фонтини-Кристи бяха подкрепили Дуче. Слабият, нерешителен Виктор-Емануил беше оставил Италия да умира. Бенито Мусолини беше предложил алтернатива. Беше идвал лично до Кампо ди Фиори, за да разговаря с главата на фамилията Фонтини-Кристи, за да потърси подкрепата му — както Макиавели някога е търсел подкрепата на принцовете. Тогава Дучето му се беше сторил пълен с живот, с решителност и обещания за бъдещето на страната.