Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Подкупите са време. Трябва да се пазарим.

— Само ако се налага, за да не събудим подозренията им. Ще успеем ли да стигнем до Монфалконе за три нощи?

— Ако всичко е организирано както трябва — да. Ако някъде се забавим, ще можем да наваксаме през деня.

— Само в краен случай. Ще пътуваме нощем.

— Упорит си.

— Това е предпазливост. — Монахът погледна встрани. Първият и вторият вагон бяха натоварени, четвъртият щеше да е готов след минута. Отново се обърна към брат си и го попита: — Какво си казал у вас? Че ще караш товарна композиция до Коринт?

— Да. До Навпактос. Корабостроителницата при протока на Патра. Не очакват да се върна по-рано от седмица.

— В Патра сега има стачки. Няма да се обезпокоят, ако се забавиш с няколко дни.

Анаксас се вгледа в брат си. Изглежда, се изненада от информираността на младия монах. В отговора му имаше известно колебание:

— Ще разберат. Жена ми ще разбере.

— Добре.

Монасите се бяха събрали пред камиона на Петриди и очакваха инструкции.

— Ще дойда при теб в локомотива след малко.

— Добре — отвърна машинистът и се отдалечи, след като хвърли един поглед на хората в раса.

Отец Петриди прибра фенерчето в джоба на ризата си и се приближи до другите монаси край камиона. Потърси с очи добре сложения мъж, който го караше. Монахът разбра, отдели се от другите и застана до Петриди.

— Сега разговаряме за последен път — каза младият.

— Дано Божията благословия…

— Моля те — прекъсна го Петриди. — Нямаме време. Просто се помъчи да запомниш всичко, което правим тази вечер. Всичко. Трябва да се повтори съвършено точно.

— Ще стане. Същите пътища, същите камиони, същите заповеди, същите гранични документа до Монфалконе. Нищо няма да е по-различно, освен че един от нас ще липсва.

— Такава е волята Божия. Правим го в Негово име; Това е привилегия, за която аз съм недостоен.

Каросерията на камиона беше заключена с два големи катинара. Ключът от единия беше у Петриди, а от другия — у шофьора. Те се приближиха заедно и отключиха. Пружините отскочиха. Вдигнаха куките и отвориха вратите. Високо горе окачиха фенер.

Вътре също имаше сандъци със символите на ордена. Монасите започнаха да ги разтоварват и в неземната светлина с разветите си раса напомняха танцьори. Носеха, ги до отворената врата на третия вагон. Двама скочиха вътре и започнаха да ги подреждат в единия край.

Няколко минути по-късно камионът беше изпразнен наполовина. Точно в средата, отделен от другите, се намираше един сандък, обвит с черен плат. Той беше малко по-голям и формата му не беше правоъгълна. Беше куб със страна един метър.

Монасите се събраха в полукръг пред отворените врати на каросерията. Процеждащите се през облаците лунни лъчи се смесваха с жълтата светлина на фенера. Странната светлина, тъмната каросерия и черните раса на хората наоколо накараха отец Петриди да се замисли за една катакомба, дълбоко в земята, където се съхраняваха истинските останки на светия кръст.

Реалността не се различаваше много. Само че в стоманения контейнер — защото кубът беше точно това — имаше нещо много по-важно от вкаменената дървесина на разпятието.

Някои монаси бяха затворили очи и се молеха, други гледаха втренчено — хипнотизирани от присъствието на светинята. Мислите им бяха секнали, вярата им се подхранваше от това, което смятаха, че се намира в покрития с черен плат контейнер.

Петриди ги наблюдаваше и се чувстваше отделен от тях — така и трябваше да бъде. Мислите му се върнаха назад, към нещо, което му се струваше, че се е случило преди няколко часа, но всъщност бяха изминали шест седмици. Бяха го повикали от нивата и го бяха въвели в белите стаи на старейшината на ордена. При този най-свят отец имаше само още един свещеник — никой друг.

— Петриди Дакакос — заговори светият отец, седнал зад дървената си маса, — ти беше предпочетен пред всички останали от ордена, за да изпълниш най-отговорната задача в своя живот. В името на Бога и християнския разум.

Представи му другия свещеник. Той имаше вид на аскет, с големи, проницателни очи. Говореше бавно и се изразяваше точно.

— На нас е поверен един контейнер, саркофаг, ако предпочитате, който е останал запечатан в подземна гробница в продължение на повече от хиляда и петстотин години. В него има документи, които биха могли да разрушат християнския свят, толкова опасно е съдържанието им. Те представляват неопровержимо доказателство за всичко, в което вярваме, и все пак, ако станат публично достояние, ще изправят различните религии една срещу друга, сектите, цели народи ще влязат в конфликт… Ще поведат свещена война. Германците напредват. Контейнерът трябва да бъде изнесен от Гърция, защото за съществуването му се носят слухове от десетилетия. Ще го търсят навсякъде. Създадена е нужната организация той да бъде скрит на място, където никой няма да го намери. Всъщност би трябвало да кажа, че не всичко е подготвено. Ти си последната, засега липсваща брънка от веригата.