Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Нямаше причина да коментира това.

— Спри до третия вагон. Другите ще обърнат и ще започнат да разтоварват.

— Знам — отвърна шофьорът кратко. Завъртя внимателно волана надясно и се насочи към третия вагон.

Когато младият монах отвори вратата и скочи на земята, машинистът — с работен гащеризон и кожена шапка — се приближи. Двамата мъже се вгледаха в лицата си и се прегърнаха.

— Изглеждаш различен без расо, Петриди. Бях забравил физиономията ти…

— Хайде, хайде. Четири години не са чак толкова много в сравнение с двадесет и седем.

— Не те виждаме често. Всички у дома го казват.

Машинистът свали големите си мазолести длани от раменете на монаха. Луната отново се показа през облаците и освети лицето му. Беше лице на силен човек, по-скоро на петдесет, отколкото на четиридесет, човек, който непрекъснато се е излагал на слънцето и вятъра.

— Как е мама, Анаксас?

— Добре е. С всеки месец става все по-слаба, но се държи.

— А жена ти?

— Пак е бременна, но този път, изглежда, не й е до радост. Непрекъснато ме гълчи.

— Така и трябва. Ти си стар сластолюбец, братко. Но се радвам, че служиш на църквата.

— Ще й предам думите ти — отвърна машинистът усмихнат.

Последва кратка пауза и младият каза замислено:

— Да. Предай й ги…

Той се обърна към товарните вагони. Вратите им бяха отворени и вътре бяха окачени фенери — приглушената им светлина беше достатъчна, за да товарят, но не се виждаше отвън. Монаси в раса започнаха да пренасят от камионите сандъци и кутии от дебел картон, обкован с дърво. На всеки от тях ясно личаха разпятието и тръните на ордена „Ксенопи“.

— Хранителни продукти? — попита машинистът.

— Да — отвърна брат му. — Плодове, зеленчуци, сушено месо, жито. Граничните патрули няма да възразят.

— Къде ще бъде? — Нямаше нужда да се изразява по-ясно.

— В този вагон. В средата, под нанизите тютюн. Сложи ли наблюдатели?

— И на линията, и на шосето. И в двете посоки на около миля оттук. Не се тревожи. Преди зазоряване в неделя сутринта само вие, монасите, можете да си намерите работа.

Младият погледна към четвъртия вагон. Товаренето напредваше бързо — сандъците изпълваха вътрешността му. Дългите упражнения казваха думата си. Шофьорът на камиона спря за миг пред вратата със сандък в ръце. Размени бърз поглед със спътника си и изчезна във вагона.

Отец Петриди се обърна към брат си:

— Говори ли с някого, когато пое влака?

— Само с диспечера. Естествено. Заедно пихме чай.

— Какво каза той?

— Думи, — с които не искам да обиждам слуха ти. През повечето време. Според документите композицията трябваше да бъде натоварена от монасите на ордена „Ксенопи“ на една глуха линия в далечния край на товарната гара. Не ме попита нищо.

Отец Петриди погледна към втория вагон, вдясно от него. След няколко минути щеше да е натоварен. Щяха да започнат с третия.

— Кой подготви локомотива?

— Както обикновено. Въглищарите и механиците. Вчера следобед. Според заповедта трябваше да бъде резерва. Това е нормално. Машините непрекъснато се повреждат… Италианците ни се смеят за това… Разбира се, преди няколко часа аз отново проверих всичко сам.

— Възможно ли е диспечерът да телефонира до товарната гара? Там, където би трябвало да се товари композицията?

— Когато тръгнах от кулата му, беше почти заспал. Сутрешното движение ще започне — машинистът погледна към сиво-черното небе — най-рано след час. Няма защо да се обажда на никого. Освен ако не му телеграфират, че е станала злополука.

— Телеграфът е прекъснат — каза монахът бързо, сякаш говореше на себе си. — Вода в разпределителната кутия.

— Защо?

— За да нямаме проблеми. И не си разговарял с никой друг, така ли?

— С никой. Дори и със стрелочниците. Преди да тръгна, проверих да не би във вагоните да има някой.

— Трябва да си прегледал графика ни. Какво ще кажеш?

Машинистът подсвирна тихо и поклати глава:

— Ще кажа, че съм изумен, братко. Нима е възможно толкова много неща да се организират така…

— За организацията има кой да се грижи. Какво мислиш за времето. То е важният фактор.

— Ако няма повреди по линията, ще можем да поддържаме скоростта. Граничната полиция в Битоля е жадна за подкупи… В Баня Лука считат гръцките влакове за добро събитие. В Сараево и Загреб няма да имаме проблеми — там пък се интересуват от по-едри риби. Храната за набожните няма да привлече вниманието им.

— Времето ме интересува, не подкупите.