Робърт Лъдлъм - Наследството на Скарлати

Капитанът бе зашеметен. Нямаше какво да отвърне.

Войниците бяха също толкова изненадани, но и благодарни. Скарлет вдигна ръката си от китката на капитана.

— Връщам се след половин час. Ако ме няма, предлагам да изчакате подкрепления от задните линии. Тук сме се отделили доста напред.

Скарлет провери патронника на револвера си и бързо изпълзя край капитана към западния фланг, изчезвайки в буйните нивя.

Войниците замърмориха един на друг. Не бяха прави да оплюват помежду си наперения лейтенант с приятелчетата му с тежките пагони. Капитанът изруга наум, надявайки се искрено неговият лейтенант да не се върне.

Точно това бе замислил и самият Ълстър Скарлет.

Планът му бе прост. Видя, че на около двеста метра вдясно от гористата площ пред Втора рота се издигаше голяма скала, заобиколена с оголели есенни дървета. Това бе едно от тези обрасли островчета, които фермерите не можеха да разкопаят и нивите бяха засети около него. Мястото бе твърде малко, за да предложи убежище на група хора, но предостатъчно за един или двама души, които искаха да се скрият. Там и щеше да отиде.

Докато напредваше пълзешком през нивите, той се натъкна на много убити пехотинци. Труповете му въздействаха но странен начин. Установи, че сваля от тях личните им вещи — часовници, пръстени, медальони. Смъкваше ги с един замах и ги захвърляше на следващата минута. Не бе сигурен какво го караше да върши това. Чувстваше се като господар на някакво митично царство и това бяха неговите поданици.

След десет минути той вече не бе сигурен в посоката на своето бягство. Повдигна леко глава, само толкова, че да се ориентира. Видя върховете на малките дървета и разбра, че почти е достигнал търсения подслон. Забърза натам, забивайки лакти и колене в меката пръст.

Изведнъж той се оказа пред стволовете на няколко грамадни бора. Достигнал бе не малкото островче, а края на малката гора, която ротата му възнамеряваше да атакува. Погълнат от мъртвите вражески войници, бе взел желаното за реалност. Малките дървета всъщност бяха мощни борове, извисяващи се високо над него.

Вече бе готов да поеме обратно пълзешком в нивята, когато на пет метра вляво от себе си съзря картечница с германски войник зад нея, подпрян на ствола на едно дърво. Извади револвера си и замръзна на място. Германецът или не го бе видял, или бе мъртъв. Картечницата бе насочена право срещу него.

В този момент германецът се раздвижи. Само леко повдигна дясната си ръка. Опитваше се да стигне оръжието си, но явно болката бе твърде остра, за да успее да го стори.

Скарлет се втурна напред, хвърли се връз ранения войник, като се опитваше да вдига колкото може по-малко шум. Не можеше да допусне германецът да даде изстрел или да вдигне врява. Издърпа го с мъка встрани от картечницата и го прикова към земята. Тъй като не искаше да стреля с пистолета си и да привлича внимание към себе си, започна да го души. С палците на Скарлет, сключени около гърлото му, германецът се опита да заговори:

— Amerikaner! Amerikaner! Ich ergebe mich! — отчаяно вдигна длани той, сочейки зад гърба си.

Скарлет леко отпусна захвата си.

— Какво? Какво искаш? — прошепна той.

Остави германеца да се повдигне колкото позволяваха силите му. Мъжът бе оставен да умре с оръжието си, задържайки евентуална атака, докато останалата рота се изтегляше.

Лейтенантът избута картечницата извън досега на ранения и като се оглеждаше ту напред, ту назад, пропълзя няколко метра навътре в гората. Навсякъде около него имаше следи от евакуация. Захвърлени противогази, изпразнени мешки, дори боеприпаси — всичко, което бе ненужно и твърде тежко, за да се носи с лекота.

Нямаше никой.

Той стана на крака и се върна при германския войник. Нещо започваше бавно да се изяснява в съзнанието на Ълстър Скарлет.

— Amerikaner! Der Scheint ist fast zu Ende zu sein! Erlaube mir nach Hause zu gehen!

Лейтенант Скарлет взе своето решение. Ситуацията беше идеална! Повече от идеална — тя бе невъобразима!

Щеше да мине час, може би повече, преди останалата част от четиринайсети батальон да стигне дотам. Командирът на Втора рота капитан Дженкинс бе така твърдо решен да стане герой, че бе извадил душата на войската с последния преход. Напред — марш! Напред — марш! Напред — марш!

Но това щеше да е неговото — на Скарлет — избавление! Може би щяха да прескочат една степен и да го произведат направо капитан. И защо не? Той щеше да е герой.

Само дето нямаше да е с тях.

Скарлет извади револвера си и преди германецът да успее да изкрещи, го простреля в челото. После скочи към картечницата. Започна да стреля.