Робърт Лъдлъм - Наследството на Скарлати

— На около километър и половина на югозапад има няколко ферми. Тръгвайте! Mach schnell! — каза той и с лявата си ръка му даде изпразнения пистолет.

Двамата мъже побягнаха през нивите.

На север артилерията започна сутрешния си баражен обстрел. Слънцето бе пробило облаците и мъглата сега бе осветена.

На около миля на югозапад се виждаха няколко сгради. Хамбар и две малки каменни къщи. Трябваше да се прекоси широк черен път, за да се стигне до буйното пасбище, оградено за животните, които вече бяха наизлезли. От комина на по-голямата от двете къщи се виеше пушек.

Някой бе напалил огън, а това означаваше, че при този някой има храна, топлина, запаси.

— Да влезем в бараката — каза Ълстър.

— Neim! Най-напред оттук ще минат и вашите войски.

— За Бога, трябва да ви намерим някакви дрехи. Не виждате ли?

Германецът запъна петлето на своя люгер, готов за стрелба.

— Не си държите на думата. Мислех, че предложихте да ме закарате далече назад във вашите линии за разпит… Сега може би ще е по-просто да ви убия.

— Но нали трябва да ви намерим дрехи! Ако тръгна назад с пленен от мен шваба офицер, нищо няма да попречи на някой дебелогъз капитан да си науми същото като мен! Или пък някой майор, или полковник, който гледа как само да изчезне от фронта. Единствено ще трябва да ми заповядат да ви предам на тях и толкоз!… Ако сте в цивилни дрехи, ще мога да ви прекарам по-лесно. Бъркотията е толкова голяма!

Германецът бавно отпусна чукчето на пистолета си, заковал поглед в лейтенанта.

— Май наистина ви се иска тази война да се свърши за вас, а?

В къщата имаше само един недочуващ старец, объркан и уплашен при вида на странната двойка мъже. Без да се вживява много в ролята си, с празен пистолет в ръка, американският лейтенант нареди на селянина да събере малко храна и да намери някакви дрехи — каквито и да са — за неговия „затворник“.

Тъй като Скарлет говореше слабо френски, той се обърна към пленилия го офицер:

— Защо не му кажем, че и двамата сме германци?… В капан сме. Мъчим се да избягаме. Всеки французин знае, че напредваме отвсякъде.

— Това вече съм го опитвал — усмихна се германският офицер. — Само ще увеличи объркването… Би ви било интересно да разберете, че той вече изказа същото предположение. И знаете ли как стигна до този извод?

— Как?

— Каза, че и двамата воним на „Бош“.

Старецът, който се бе изтеглил до отворената врата, изведнъж побягна немощно към нивите.

— Господи! Спрете го! Спрете го, по дяволите! — изкрещя Скарлет.

Германецът вече бе вдигнал пистолета си.

— Не се тревожете. Той ни спестява едно неприятно решение.

Отекнаха два изстрела.

Старецът падна, а младите врагове се спогледаха.

— Как да те наричам? — попита Скарлет.

— Може и с истинското ми име. Щрасер… Грегор Щрасер.

За двамата офицери не бе трудно да прекосят линията на съюзниците. Пробивът на американците от Ренвил се бе оказал възбуждащо светкавичен, но в последвалото бясно преследване, поне през погледа на Ълстър Скарлет и Грегор Щрасер, цареше абсолютен хаос в организацията.

Край Реймс двамата се натъкнаха на остатъците от френския Седемнайсети армейски корпус, раздърпан, гладен, най-сплашен от всички. Но в Реймс за тях нямаше проблеми. След няколко формално зададени въпроса, французите само свиха рамене и ги оставиха да продължат по пътя си.

Насочиха се на запад, към Виле-Котре. Пътищата към Еперне и Мо бяха задръстени от провизии и напредващи към фронта запасняци.

Нека други жалки негодници да получават предназначените за него куршуми, мислеше си Скарлет.

Двамата мъже стигнаха до предградията на Виле-Котре през нощта. Слязоха от пътя и пресякоха полето, докато стигнаха до няколко дървета.

— Ще починем тук за няколко часа — каза Щрасер. — И не се опитвай да избягаш. Няма да заспивам.

— Човече, ти си луд! Аз имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен!… Американски офицер, сам на четирийсет мили от ротата си, която на всичко отгоре се е случило да е и на фронта! Помисли малко!

— Говориш убедително, но аз не съм като слабоумните ни генерали. Не се вслушвам в празни приказки, били те и убедителни. А си пазя фланговете.

— Както искаш. От Котре до Париж има цели шейсет мили, а и не знаем на какво ще се натъкнем. Ще ни е нужен сън… По-разумно би било да се редуваме.

— Jawohl! — презрително се изсмя Щрасер. — Говориш като еврейските банкери в Берлин. „Ти направи това! Ние ще направим онова! Защо да спорим?“ Не, благодаря, американецо! Няма да спя.