Таньо Танев - Као

Определи и третина данък. Въпроса беше да изкарат годината, за да се прибере данъка.

Отбра по желание от местните младежи десет човека да служат на корабите му и им сложи по двама от рибарите за командири. Някои от отвлечените искаха да си ходят, но като им обясни каква война ще пламне всеки момент, ги убеди да изчакат. Нямаше и намерение да ги пуска. като поживеят, можеше да се опита да им докара близките или дори да ги пусне да си ходят, но когато събере достатъчно хора. За сега хора му трябваха. Трябваше и занаятчии да примами.

— Как сега да те наричаме, а Као? — попита го Поо. — Все нещо трябва да кажем на народа.

— Да питаме жреците?

Жреците се довлякоха пъргаво за възрастта си, щом ги повика. Те бързо разбраха промяната.

— Как ще се титуловам като владетел на Итониа?

— Не може да си цар! — отсече стария. — Ти си знаеш, имаш ли царска кръв и благословия.

— Вие какво мислите.

— Вие казахте „владетел“, ваше величество.

— Добре! Аз, владетеля на Итониа ви позволявам да ме прогласите на народа ми, по благословията на цар Самадан и за изпълнител на волята му както всички чухте от самия него.

— Чухме ваше величество.

Церемонията бе кратка и хората си хапнаха доволни от новия си владетел.

Пеа не се побираше в себе си в ролята си на владетелка.

— Миличка, не се вживявай! — предупреди я Као. — Ти вече беше владетелка на едно имение. Сега нямам дори толкова. Раздадох всичко. Остана ми само къщата на Самадан, но не искам да живея в нея. Давай да си направим дом, както другите. Къщата на Самадан нека бъде за приемна на владетеля. Аз искам дом.

— Нали ти си владетеля? — учуди се Пеа.

— Аз съм Као, Пеа. Работя като владетел. Това ми е работилницата. Ще сложа двама стражи и един писар на входа и толкоз.

— Щом няма да пазят тебе, защо ще стоят там денем и нощем?

— Пеа, Пеа, това е много важно! Те ще пазят властта.

Пеа го гледаше изумена.

— А, напомни ми, като събера по-старите войни за два дни следващата седмица, да направят складове и житница. Те знаят да въртят меч. Нека младите махат мечовете. Разходи се малко. Ей там накрая мисля да си направим къща.Огледай!

— Као, ти си различен. Говориш ми не като човек, а като стратег.

— Свиквай Пеа. Аз трябва да мисля не само за себе си, а и за всички. Аз ги доведох и им обещах убежище. Няма повече да занимавам тебе с това, нали назначих дванадесет за войводи.

— А приятеля ти Поо?

— Какво Поо. Пръв войвода е! Имение му дадох със залив удобен за пристанище, точно срещу нашата къща ще бъде, отсреща на залива. Ще е добре да го задържа да ми служи. Цена няма той, но трудно ще го удържа.

— Е, ти си владетеля, аз ще нагледам децата.

Као я придърпа и я погали по видимо наедрелия корем.

За седмица нещата се поустановиха. Хората не бяха много, робите бяха слушливи, а бежанците наплашени. Първенците на Самадан като нищожно малцинство се ориентираха най-бързо към новата власт. Као обаче като владетел трябваше да бърза, защото бурята така или иначе щеше да дойде. Все някой ден Самадур щеше да се изсипе с главорезите си.

Както подобава, Као и двамата жреци трябваше да се обърнат към боговете за да търсят спасение за всички. За целта Као избра да се изкачат на единствения по-висок връх на Итониа. Катериха се два дни, придружавани периодично от местните козари, любопитни да видят новия владетел.

Жреците веднага преориентираха на по-преден план почитта към Ло. Сега трябваше да отидат с владетеля до извора на местната река, където ставаше великото тайнство, раждането на реката и един вид раждането на Ло.

След като им изтърпя церемониите около извора, Као пое нагоре към върха сам. Не бе най-добрата идея да тръгне в най-горещото време по обяд, но трябваше да се възвиси в търсене на път за себе си и хората си. Трябвашему прозрение. Трябваше му на всяка цена да се върне с някаква програма, която да обедини и мотивира хората и никой не можеше да му помогне.

Стина в почти до върха привечер и си направи леговище за през нощта. Дълго гледа звездите, докато му стана много студено и накрая се зави с кожената карта. Събуди се преди разсъмване. Хапна сирене и на развиделяване пак пое нагоре, по-близо до боговете в утринната мъгла. Около него бе мъгливо и влажно.

Когато стигна върха, под него плуваха облаци. Там където облаците свършваха, се виждаше само море. Виждаше се и познатия бряг на Самад и Полдиниа, дори се губеше в далечината извивката към бреговете на Поса. Там някъде между хълмовете се криеха и всички опасности от готвещите се за смъртна хватка армии на Гофар и Тамрин.