Таньо Танев - Као

— Майсторе — Као се обърна към един набит як майстор с кърпа на главата.

— А! Имам работа. После.

— За недовършения кораб искам да питам.

Сега майстора се обърна.

— Питай, ама да знаеш, че за по малко от петдесет чувала зърно няма и да го започнем. Материала отделно.

— Докато се върна от Радак ще го направите ли? Сега давам половината, другото, когато е готов.

— Ха сега глупости. Половин година ще се клатиш до Радак и обратно. До тогава ще сме измрели от глад. С половината само материал не можем купи.

— Материала ви е бил платен вече веднъж. Само за работата не сте си получили.

— Това теб не те засяга. Ти искаш кораб.

— Аз и така мога да стигна до Радак. Там само с виното ще купя кораб като този.

— Ами от там си го купи. Петдесет чувала зърно казах.

— Имаш го зърното. Ето ти и една брадва за тебе. — Као му подаде едно острие за брадва.

Майстора се поколеба, взе острието и го опипа.

— Малко е. — каза майстора и понечи да му го върне.

— Цял комплект инструменти от Радак давам, за себе си ги пазех, ако стане нещо в морето, две кози коля и двадесет мяха вино давам, когато е готов. Толкова.

— Малко е, ама става. С два кораба ще потеглиш за Радак след две седмици.

Поо тъкмо се върна, когато кораба бе почти готов. Може[е да му се сложи палуба и да се доизпипа, ама на тая цена повече не можеше да се иска от лодкарите.

Докато лодкарите още ядяха козите и пиеха вино, след като бутнаха кораба на вода, Пеа, жените на Поо и децата пълнеха чували с камъни и пясък, а Као о Поо ги мъкнеха в кораба, чак докато съвсем се стъмни. Као завърза кораба за своя и отплава навътре, доста на вътре, където брега едва се мержелееше. Нямаше за какво да ходи до Радак. Корабите му бяха два, но празни. Нямаше какво да продаде, за да купи стока. През това време жените ушиха платна от похабения плат за новия кораб и платнище, което да го пази от дъжда, ако завали.

Мярнаха се мачти, но всички отиваха в Полдиниа и никой не напускаше, освен кораба от незнайната страна, който приличаше на разплетена кошница.

Ненадейно се появи Поо.

— Едва не се сблъсках със цар Самадур покрай брега. Дори на кораба си носи корона.

— Цар?

— Цар! Цар на Итониа и съюзник на Гофар. Двамата келеши нямат нищо общо с мъдростта и искат да се бият с другия лудак Тамрин. Съюза им ще е от ден до пладне. Самадур има около двеста и петдесет главореза събрани от изметта на пристанищата и сто и петдесет войника. Видях ги всичките. Прав беше Као, сега е момента.

Двата кораба и катамарана на Поо свърнаха към брега и започнаха да се пълнят с уплашени бежанци. Където имаше лодки, ги вързваха на въжета след корабите. Гледката не беше нова нито за Као, нито за тях. Стовариха се на Итониа право до селището.

Оказа се, че в селището има двадесетина престарели бойци и петдесетима въоръжени надзиратели. Козарите бяха пръснати и ако се съберяха, само те можеха да ги пометат, ама не се събраха.

Цар Самадан също бе жив, но береше душа и не беше в съзнание. Това поне научиха от заловените по полето роби. Прибързал е Самадур да стане цар.

Као не искаше да се бие. Не беше за битка с тези жени и деца. Поо с десетина младежи и трите съда пое към брега за още хора и добитък.

— Хей вие. Няма да ви нападам. Не ме интересувате. — провикна се Као. — Всички чухте как цар Самадан ми обеща ако му доведа принцовете, да ми даде злато колкото тежат.

Отсреща мълчаха.

— Проверете в къщата му! Ако златото не е там, значи го е скрил някъде из острова. Не ме интересува нито селото ви, нито жените ви. Дошли сме да търсим златото към онзи връх. Когато го намерим, ще си го поделим. Който го намери, мой човек, войник или роб, дори дете, получава половината за себе си.

Хората на Као се пръснаха из пущинака.

Тези от селището не смееха да излязат. На следващия ден изнесоха на една поляна близо до селището няколко излъскани бронзови сечива и дълго ги размахваха, после ядоха и танцуваха.

След обяд в търсенето се включиха и заловените роби и надзиратели. Вечерта пиха вино и се веселиха, но по-далеч от селището.

На другия ден се включиха и роби от селището, даже и козари да търсят съкровището.

Привечер научиха, че цар Самадан е починал още по обяд. Као реши неговите хора също да го почетат. Отбраната на селището се разпадна и когато след смрачаване Поо доведе малкия флот пълен с хора и животни.

На сутринта погребаха цар Самадан с почести. Као застана до двамата жреци и по начина по който го почете, даде да се разбере кой командва вече. Веднага след погребението разпредели набързо терена на острова без да гледа кой е роб, кой местен козар и кой от неговите. Събра младежи за войска също без да се интересува кой какъв е бил до вчера. Младежите трябваше да се обучат да стрелят с лък и да мушкат с копие за месец и после да служат през седмица.