Таньо Танев - Као

Као им обърна гръб и загледа безкрайното море. Велики и необятни бяха владенията на Ло, огромни, като необятен купол. Далеч, далеч, на почти цяла педя от хоризонта се виждаше мъгливо петно. Там сигурно имаше някаква земя.

Као колкото и да се взираше, не можеше да види нищо повече, но каквато и да е тази земя, бе далеч, много далеч и огромна. През това време мъглата се разсее и Итониа се раззелени под него с цялата си прелест. Видяха се и двете му корабчета, като орехови черупки в могъщите владения на Ло. Той стоеше осъзнавайки божието величие и се молеше със цялото си страхопочитание. Гризейки поредната бучка сирене един отблясък от далечината, където бе мъгливото петно, преди и там да се разсее мъглата му показа волята на Ло. Трябваше да поеме натам. Нямаше защо да държи хората тук, където Самадур можеше да се върне всеки момент и кой знае кой щеше да оцелее след клането. Разгъна кожената карта и отбеляза мястото. Отбеляза и каквото се виждаше под Полдиниа. Там също имаше някаква земя, от която сигурно пристигаше кораба, който бе оприличил на „разплетена кошница“.

На връщане към него се присъединиха жреците, после и другите от свитата. Сега по програма трябваше да Вземат вода от кладенеца на цар Самадан, от един от попътните хълмове и беше забележителен с това, че от него се носеше за церемонии свещена вода и не се разрешаваше на козарите да поят животните, за да не оскверняват благодатта на боговете. По традиция, царя или принца трябваше сам да слезе и да извади вода за церемониите. Като владетел, сега тази чест се падаше на Као. Мина му през ум, че може просто да не го изтеглят, когато слезе, но трябваше да изпълни задължението си на владетел.

Когато се спусна, не се виждаше е нищо. Као започна да гребе с паничка вода и да я налива в делвата, вързана с въже. Когато се умори от неудобното положение той се облегна назад и почувства, че в скалната ниша има нещо дървено. Напипа голям сандък. Опита се да го отвори, но капака бе залостен. този сандък нямаше как да бъде вкаран тук, сигурно бе сглобен на място.

Као допълни делвата с вода и извика:

— Дърпайте! После ми спуснете брадва.

Позабавиха се, но му спуснаха ведро и във ведрото брадва. Као доста се мъчи в теснотията докато разчука пантите на сандъка, накрая отметна капака и усети хладния метал вътре. Започна да гребе каквото ома ида пресипва във ведрото. Така изтеглиха девет ведра. Не им каза, че е свършил и накрая изтеглиха и самия него. Дружината бе омагьосана, това бе съкровището на цар Самадан. Значи Као не ги бе излъгал! Намериха го!

Когато се прибраха в селището радостта бе неописуема. Као остави една трета за себе си и една трета за хазната, другото разпредели между всички хора от Итониа. Така всеки бе съпричастен и дори до сега Самадур да имаше някакви поддръжници, вече нямаше да ги има.

Веднага изпрати единия си кораб да търси земята, която бе видял от върха, а другия за Радак не толкова за стока, колкото да примами недоволни калфи и обедняващи майстори. Нареди и на няколко от бившите роби, които му изглеждаха по-будни да пробват да направят сирене.

Двата кораба се върнаха почти едновременно. Поса не бе паднала. Тамрин бе поуграбил селата и трябвало да се връща, защото по планините на границата с Полдиниа започнали стълкновения. Другия кораб обиколил голям, много голям остров и не видял там жива душа. За пореден път ли му помагаше Ло? Всичко се подреждаше добре.

След намирането на съкровището на цар Самадан вярата в Као се бе засилила. Никой не възропта да се изостави Итониа и да се преместят на новия остров. Разбираха, че Самадур ще се върне и ще бъде страшен в гнева си. Почти всички се съгласиха да се преселят, освен някои от престарелите местни козари. Отново някои от отвлечените роби поискаха да се завърнат при близките си. Као ги събра в къщата на цар Самадан и им каза:

— Разбирам ви, но и вие ме чуйте. Не съм против да се съберете с близките си. Всеки от вас получи дял от съкровището. Дял който е достатъчен да откупите жените и децата си, ако са роби. Дял който е достатъчен да ги издирим и докараме при нас. Помислете дали след като се разчуе, няма да бъдете убити и ограбени и тогава по никакъв начин няма да можете да помогнете на близките си. Ако някой иска да си замине или да избяга, аз трябва да го спра защото всички знаете къде отиваме. Това заплашва сигурността на останалите и един ден ще доведе бандити, грабители и принц Самадур. За нас е справедливо дори да убием човек, но да запазим останалите.