Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

— Повтарям ти, Жером, обичам един човек и го обичам повече от всичко.

— Мълчи! Мълчи! — извика той извън себе си, с вдигнати над нея юмруци. — Мълчи… Зная, че това е лъжа, че ми го казваш, за да ме засегнеш, но не мога да разбера причините… И все пак би ме накарала да си изгубя ума. Ти, Ролан!

Младият съпруг удряше с крак, ръкомахаше като луд, после се върна към нея.

— Познавам те, Ролан. Ако беше вярно, ти не би носила тоя пръстен на ръката си.

Тя извади пръстена и го хвърли надалече. Жером я побутна.

— Какво правиш?… Ами че това е чудовищно! А сватбената си халка, и нея ли ще хвърлиш?

— Халката, която друг ми сложи на пръста. Тя не е твоята.

— Лъжеш! Лъжеш! Имената ни са написани там: Ролан и Жером.

— Не са — отвърна младата жена. — Това е друга халка, с други имена.

— Лъжеш!

— С други имена е: Ролан и Фелисиен.

Той се спусна към нея, сграбчи ръката й и като изтръгна грубо златната халка, загледа я с блуждаещи очи.

— „Ролан“ и „Фелисиен“… — промълви с въздишка. Бореше се с непоносимата истина, в която отказваше да вярва и която го душеше. Каза с тих глас:

— Това е лудост! И защо се омъжи за мен? Все пак ти си ми жена. Нищо не може да промени това… Ти си ми жена… Имам право над теб… Това е сватбената ни нощ. И аз съм вкъщи… с жена си…

Тя отговори с тихо, но упорито ожесточение:

— Не си в къщата си… Не е сватбената ни нощ тая… Ти си чужд човек… неприятел. И когато едни думи бъдат произнесени, ще си отидеш.

— Аз да си отида! Ти си луда!

— Ще си отидеш, за да отстъпиш мястото на другия, на тоя, който е господарят и който е у дома си тук.

— Нека дойде! — каза Жером. — Да посмее само!

— Той вече е дошъл, Жером. Той дойде още същата вечер, когато Елизабет умря… И аз плаках в ръцете му… И бях тъй нещастна, че му признах чувствата си. Оттогава идва два пъти… Той е там, Жером, в моята стая, която ще бъде негова… Преди малко ти го чу… И вече няма да си отиде. Защото тая сватбена нощ е негова…

Младият съпруг се хвърли към вратата, опитвайки се да я отвори или да я изкърти с юмруци.

— Не се тревожи чак толкова! — каза Ролан със страшно спокойствие. — Аз имам ключ. Ще отворя… Но преди това отстъпи. Отстъпи десет крачки…

Той не послуша. Колебаеше се. Последва дълго мълчание. От своето място на балкона, скрит зад полузатворените капаци на прозорците, Раул д’Аверни си казваше:

— Как може да твърди, че Фелисиен е в тая стая? Невъзможно е да е тук, тъй като аз го оставих вързан в „Клер Ложи“ и не може за петнадесет минути…

Ала при такива кризи всякакви разсъждения могат да бъдат неверни. Действията се нижат извън логиката и Раул присъстваше на ужаса, който бе обзел Жером: щеше да сграбчи Ролан, да й отнеме ключа и после диво да връхлети върху Фелисиен!

Но Ролан насочи към него един малък револвер и повтори:

— Отстъпи!… Отстъпи!… Десет крачки…

Той отстъпи. Тогава тя тръгна напред и все още заплашвайки го с оръжието си, отвори вратата.

Появи се Фелисиен, когото Раул бе оставил „вързан“ в „Клер Ложи“… Той излезе от стаята й и каза с усмивка:

— Оръжието не ви е нужно, Ролан. Когато човек е като него в хубав домашен костюм, няма с какво да се сражава. Пък и той не мисли за това.

Фелисиен имаше по-буден вид, отколкото друг път. Раул намери нещо по-искрено в израза му. Очите му светеха, а стойката му бе като стойката на Ролан — спокойна и сериозна.

„Но как е дошъл тук? — не преставаше да се пита Раул. — Как е можал да се отвърже?“ Фелисиен се наведе, за да вземе пръстена от килима, постави го на тоалетната масичка и произнесе следната загадъчна фраза:

— Носете го, Ролан, знаете, че това е ваше право. — После каза на Жером: — Ролан пожела да стане тая среща. Аз се съгласих, защото тя винаги има право и защото тримата трябва да се обясним.

— Четиримата — таза тя. — И Елизабет е с нас. Откакто е умряла, Елизабет не ме напуска… Не съм направила нито една стъпка, без да искам мнението й. Почваш ли да разбираш какво съм искала, Жером?

Той беше блед, с напрегнато и каменно лице.

— Ако си искала да ме уязвиш, ти успя, Ролан — каза той. — Венчавката, в която аз виждам щастието, е била само ужасен капан.

— Да, капан. От мига, в който прозрях истината, измислих тая клопка, равносилна на другата, която ти беше приготвил… и която беше смъртоносна. Разбираш ли? Нали разбираш?…

— Не, не разбирам — каза той.

Тя взе една снимка на сестра си, намираща се върху камината, и с внезапно движение я протегна към него: