Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

До последната минута Фелисиен изглеждаше индиферентен. Сигурно опитът му за отвличане му бе затворил вратата на „Клематитите“ и нямаше да го допусне нито в кметството, нито в черквата. В събота сутринта, когато дойде часът за подписване на сватбените документи в кметството и когато църковните камбани забиха, нито един мускул на лицето му не трепна. А всичко беше свършено. Ролан му убягваше. Тя вече носеше името на другиго. Сватбеният пръстен красеше ръката й.

Дали това бяха преструвки? Или Фелисиен беше дотолкова господар на нервите си?

Раул, който го следеше с усърдие, не забеляза ни най-малка промяна. Младежът си почиваше от обикновената работа и се занимаваше с плановете за декорация със същото безгрижие, сякаш нищо не смущаваше съществуването му.

През деня и пялата вечер Раул продължаваше вътрешния си монолог.

„Ти значи не страдаш. Ти не мислиш за това, което ще стане след малко? Как! Жената, която обичаш, ще принадлежи другиму и ти го приемаш! Тогава защо я отвлече?…“

Смрачи се.

Когато нощта настъпи — черна, гореща, изпълнена с мистерия, — Раул незабелязано излезе от „Клер Ложи“ през изхода за гаража, обиколи жилището и спря в тъмнината до оградата. Бурни мисли се въртяха в главата му. Той си представяше Фелисиен в Кан у Жорж Дюгривал, приклекнал пред касата, отнасящ скъпоценностите от синята кутия. Припомняше си дуела му с Жером Елмас пред очите на Ролан, която мърмореше: „Ще го убие!“ Възкресяваше и загадъчното държание на Фаустин. Какво беше станало с нея? Защото на драмата, която се играеше, липсваше единият от четиримата актьори. Би ли се отказала Фаустин от ролята, която изпълняваше в мрака?

Някъде удари десет часът. Раул знаеше от слугите, че чичото на Ролан, Филип Гаварел, се бе завърнал от юг заради сватбата; също така бяха дошли синът и снаха му. И Фелисиен навярно го знаеше. Семейната вечеря беше привършена, никой не бе останал в „Клематитите“ освен двамата младоженци. Дали Фелисиен се бе примирил? Нямаше ли да се намеси, да удари врага си, да унищожи господаря на Ролан?

Още петнадесет минути и часовникът удари десет и половина… Раул, скрит зад едно дърво в алеята, чу скърцане по пясъка. Бавни крачки предпазливо се приближаваха. Вратата на оградата тихичко се отвори, после се затвори. Някой пристъпваше.

Беше силуетът на Фелисиен-Шарл. Когато мина край дървото, Раул се втурна тъй, че онзи не можа да го види, хвърли се върху него, обърна го и го повали. Борбата не трая дълго. Нападнат неочаквано, Фелисиен не можа да се противи. Парче плат обви главата му. Въжетата здраво го вързаха. Раул го взе на ръце и го занесе в „Клер Ложи“, завърза го с други въжета за стълбата във вестибюла, омота го с едно перде, което още повече го обезвреди, и го остави там — неподвижен, неспособен за нито едно движение…

И д’Аверни тръгна, вътрешно освободен…

— Свърших с единия от четиримата — си каза.

Откакто Раул предположи, че един от близките дни ще го принуди да извърши някакво нощно посещение, той дълго приготвя експедицията си. Вече притежаваше ключ от зеленчуковата градина, която беше от дясната страна на „Оранжерията“. Беше огледал и изучил мястото на железните скоби, задържащи дървената скеля за пълзящата зеленина край страничната фасада на „Клематитите“…

Той се вмъкна в зеленчуковата градина, мина покрай езерото до „Оранжерията“, в която нямаше никаква светлина, и стигна „Клематитите“. Трапезарията и стаята до нея бяха тъмни. Студиото беше напълно осветено, ала там нямаше никой. Ролан и съпругът й сигурно бяха в по-горните стаи, също осветени. Там бяха будоарът на младото момиче, стаята й и зад преградата на стълбата — една голяма стая, приготвена за сватбена. След нея идваше бившият апартамент на Елизабет.

Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.

— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.

Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.