Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:

— Как си?

— По-добре.

— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…

— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.

След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:

— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…

— Какво не разбираш?

— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:

— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.

Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.

— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…

— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.

— Да… да… Ето слушай!

Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:

— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:

— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…

— Не. Това е моминската ми стая.

— А после?

Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза:

— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.

Тя промълви:

— Просто съвпадение… вълнението… умората…

— Но ти приемаш ли го от сърце?

Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.

— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…

— Не — отвърна тя.

— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?

— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“

— И ти ми отговори: „Да“.

— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:

— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…

Обзе го раздразнение.

— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.

— Не!

— Как! Но това е непонятно!

— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?

— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…

— Нещо изменило ли се е?

— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.

— Тогава?…

Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:

— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…

Тя произнесе бавно:

— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…

Той се ядоса:

— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.

— Не.

— Как не?

— Не в смисъла, в който ти искаш.

Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го отблъсна, викайки:

— Не, не… Нито една милувка… Нищо…

Жером се опита да я застави, но откри в нея такива сили за съпротива, че веднага отстъпи смутен — почувства, че тя е неукротима, и треперейки, й каза:

— Има друго нещо, нали? Ако беше само това, не би била такава. Има друго нещо.

— Има много други неща, но най-вече едно, което ще ти позволи да разбереш положението.

— Кое?

— Аз обичам друг човек. Ако не ми е любовник, най-малкото поне ме уважава.

Тя подчерта признанието, без да сведе очи и с арогантен тон, равен на предизвикателство, придружаващо обидата. Той се засмя с изопнати мускули на лицето.

— Защо лъжеш? Как да допусна, че ти, Ролан?…