Морис Льоблан: Загадъчният дом

— И Арлет Масол не се жени. Той възрази:

— Не, не!… Ти си най-любимото създание. И аз нямам право да ти погубя живота.

— Вие няма да погубите живота ми, Жан. Какво ще стане с мен след това, не ме интересува. Не. Да не говорим за бъдещето! Да не гледаме по-далече от известно време… и от известен кръг, който можем да начертаем около нас и около нашето приятелство.

— Искаш да кажеш около нашата любов? Тя настоя:

— Да не приказваме вече и за любовта ни!

— Тогава за какво да приказваме? — попита той с тревожна усмивка, защото и най-незначителните думи на Арлет го измъчваха и го очароваха. — За какво ще приказваме? И какво искаш от мен?

Тя прошепна:

— Най-напред, Жан, не ми говорете на „ти“.

— Смешно е!

— Да!… Общуването на „ти“ показва интимност… а аз бих желала…

— Да не искаш да се отдалечим, Арлет? — каза Жан с присвито сърце.

— Напротив. Трябва да се приближаваме, Жан… Но като приятели, които не си говорят на „ти“, които нямат право, които никога не ще имат право…

Той въздъхна:

— Колко трудни неща искате от мен! Не си ли вече… не сте ли вече моята малка Арлет?… Най-после… ще се опитам. И какво искате още?

— Нещо много нескромно.

— Кажете.

— Няколко седмици от вашето съществуване, Жан… Два месеца… Три месеца чист въздух и свобода… Невъзможно ли е това?… Двама приятели, които пътуват заедно в красиви страни? Когато ми свърши отпускът, отново ще се върна на работа. Но аз имам нужда от този отпуск… И от това щастие…

— Моя малка Арлет!…

— Не се ли смеете, Жан? Страх ме бе… Това, което ви искам, е толкова нескромно, толкова неуместно! Нали? Вие няма да си губите времето да прекарвате в пълни и чисти приятелски връзки лунните изгреви и слънчевите залези?

д’Енерис пребледня. Той наблюдаваше сочните устни на младото момиче, нейните червени бузи, закръглените й рамене и гъвкавата й талия. Трябваше ли да се откаже от надеждата? На дъното на очите на Арлет се виждаше красивата мечта за това толкова мъчно осъществимо чисто приятелство между двама влюбени. Но той също чувстваше, че тя не иска нито много да мисли, нито много да знае с какво се наема. И остана толкова искрена и толкова простодушна в това свое искане, че и той се опита да открие тайнствената завеса на това толкова близко бъдеще.

— За какво мислите, Жан? — попита тя.

— За две неща. Първо, за тези диаманти. Неприятно ли ще ви е да ги запазя?

— Много.

— Ще ги изпратя на Бешу, за да може той да получи цялата слава от откриването им. Дължа му това възмездие.

Тя му благодари и отново попита:

— А друго какво ви занимава, Жан?

Той каза сериозно:

— Една твърде страшна задача, Арлет.

— Каква? Това ме тревожи. Някаква пречка ли?

— Не точно. Едно мъчно осъществимо желание.

— Във връзка с пътуването ни?

— Във връзка с какво?

— Да не би това пътуване да е невъзможно?

— Не. Но…

— О, говорете, моля ви!

— Е, добре. Ето какво, Арлет… Как ще се облечем? Аз съм с фланелена риза, син панталон и сламена шапка… Вие пък — с басмена плисирана рокля.

Тя прихна да се смее.

— Ах!… Ето какво обичам у вас, Жан… Вашата веселост. Понякога ви наблюдавам и си мисля: „Колко е прикрит и загадъчен!…“ И тогава се страхувам от вас. А после смехът ви разпръсва всичко. В този непринуден смях влагате цялата си душа.

Навеждайки се към нея, той почтително целуна крайчеца на пръстите й и каза:

— Знаете ли, малка приятелко Арлет, че пътуването вече започна.

Тя остана смаяна, когато видя, че дърветата край реката бягаха от двете им страни. Без тя да забележи, Жан бе отвързал въжето и лодката бе тръгнала по течението.

— О, къде отиваме? — попита тя.

— Далече. Много далече.

— Но това е невъзможно. Какво ще кажат, когато видят, че не се прибирам? А Режин? И тази лодка, която не ви принадлежи?…

— За нищо не се безпокойте. Оставете на мен. Самата Режин ми посочи вашето скривалище. Аз купих лодката, блузата и сламената шапка. Всичко ще се нареди. След като искате отпуск, защо ще се бавите?

Тя не отговори. Легна с отправени към небето очи. Един час по-късно стигнаха до катер, на който ги посрещна стара дама, която Жан представи:

— Виктори, моята стара дойка.

Катерът бе разделен на две отделения, светли и приветливи кабини.

— Тук сте у дома си, Арлет.

Седнаха да вечерят. После Жан заповяда да вдигнат котва. Моторът заработи с глух шум. Тръгнаха по реки и канали към старите градове и красивите пейзажи на Франция.