Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Защото знаят…

Арлет се изчерви. А той добави:

— Защото знаят, че те обичам и че не мога да живея, без да те виждам, нали?

Този път тя без страх се отмести на пейката, повлияна от спокойствието на Жан.

— Млъкнете… Не казвайте тези неща… Ако ли не, ще си отида.

Загледаха се в очите. Тя се чудеше, че го вижда толкова млад, по-млад от по-рано. Облечен в рубашката на стария селянин, с оголен врат, той изглеждаше на нейните години. Д’Енерис се поколеба за момент, засрамен от тези сериозни очи, които толкова го разглеждаха. За какво мислеше тя?

— Какво ти е, моя малка Арлет? Човек би помислил, че не се радваш.

Тя не отговори и той продължи:

— Обясни ми. Между нас има нещо, което ни притеснява. Ни най-малко не очаквах това.

Със сериозен глас, който сякаш не бе неин, а на по-зряла жена, каза:

— Защо дойдохте?

— За да те видя.

— Сигурна съм, че има и други причини.

— Е, добре, да, Арлет. Има и други… Ето. Ще разбереш… Като изобличих Фажерол, аз унищожих всичките ти планове, красивите ти проекти на смела жена, която иска да прави добро. Аз помислих, че е мой дълг да ти дам средства да продължиш своите усилия…

Тя слушаше разсеяно. Онова, което той говореше, не се покриваше с това, което очакваше. Накрая запита:

— Диамантите у вас ли са? Той процеди през зъби:

— Ах!… Това ли те безпокои, Арлет? Защо не ми каза? Той се смееше с малко иронична усмивка, издаваща характера му.

— У мен са, наистина. Бях ги откраднал още предишната нощ от полилея. Предпочетох хората да не знаят това и обвинението да се насочи към семейство Мартин. Така моята роля щеше да бъда по-ясна. Не вярвах обществото да отгатне истината… Тази истина, която ти е приятна, нали, Арлет? Момичето продължи:

— Но тези диаманти вие ще ги върнете, нали?

— На кого?

— На Ван Хубен.

— На Ван Хубен ли? За нищо на света!

— Те са негови.

— Не.

— При все това…

— Ван Хубен ги е откраднал от един стар евреин в Цариград при пътуването си преди няколко години. Имам доказателства за това.

— Значи те принадлежат на този евреин?

— Да. И той умря от отчаяние.

— В такъв случай на неговото семейство?

— Нямаше семейство. Не знаеха даже нито името, нито месторождението му.

— Така че вие всъщност ги пазите, нали? д’Енерис поиска да й отговори със смях:

— Разбира се! Нямам ли известни права върху тях? После заяви:

— В цялата тази работа, Арлет, аз търсех само истината, освобождаването на семейство Дьо Меламар и погубването на Антон, когото исках да отдалеча от тебе. Колкото за диамантите, те ще послужат за твоите цели и въобще за всичко, което ти ще ми посочиш.

Тя поклати глава:

— Не искам… Не искам нищо… Жан приближи до нея.

— Ти може би отказваш, Арлет, и не искаш тези пари, защото ме порицаваш?… Ти имаш право… Един честен характер като твоя не може да не се възмути от онова, което приказват за мене… и което аз не съм опровергал.

Тя извика живо:

— Не го опровергавайте, моля ви! Аз не зная нищо и не искам нищо да зная.

— Не искаш ли да знаеш кой съм?

— Зная, че вие сте Жан.

— Кой съм?

— Вие сте мъжът, който ме отведе една вечер вкъщи и целува лицето ми… така нежно, че аз не мога никога да забравя това.

— Какво говориш, Арлет? — каза развълнувано д’Енерис. Тя отново силно се изчерви. Но не наведе очи и добави:

— Казвам онова, което не мога да скрия. Казвам онова, което заема целия ми живот и което признавам без срам, защото е вярно. Ето какво сте вие за мене. Останалото не е важно. Вие сте Жан.

Той прошепна:

— Обичат ли ме, Арлет?

— Да — каза тя.

— Ти ме обичаш… Обичаш ме… — повтори той, сякаш това признание го озадачаваше и сякаш не разбираше смисъла на думите. — Ти ме обичаш… Това може би е твоята тайна?

— Боже мой, да — каза тя с усмивка. — Имаше на първо място голямата тайна на семейство Меламар… И после тайната на тази, която вие наричахте Арлет, а това бе чисто и просто една любовна тайна.

Вълнението на Жан растеше от тези признания, изречени така мило и нежно.

— Мой ред е да се страхувам, Арлет.

— От какво, Жан?

— От моето щастие… Плаши ме и това, че ти може би няма да бъдеш щастлива.

— Защо да не бъда щастлива?

— Затова, че аз не мога да ти предложа нищо, което да бъде достойно за тебе, моя малка Арлет.

Той добави съвсем тихо:

— д’Енерис не се жени… Нито Барлет… Нито…

Тя сложи ръка на устата му. Не искате да чуе името Арсен Люпен. Името Барлет я притесняваше, а може би и д’Енерис. За нея той се наричаше Жан и нищо повече.