Натаниел Хоторн - Моят роднина майор Молино

— Сто на сто има някаква голяма веселба — възкликна той. — Много малко съм се смял откак напуснах дома си, господине, и ще ми бъде мъчно да изпусна такава възможност. Няма ли да заобиколим оная мрачна къща и да се повеселим както ни се полага?

— Седни си на мястото, добри ми Робин — отговори господинът, като хвана полата на сивото палто. — Забравяш, че трябва да чакаме тука твоя роднина, а имам сериозни причини да мисля, че той ще премине само след няколко мига.

Наближаващата врява бе вече разбудила околността — навсякъде се разтваряха прозорци, множество глави в нощни шапчици, замаяни от внезапно прекъснатия сън, се протягаха пред погледа на всеки, който имаше време да ги наблюдава. Възбудени гласове се поздравяваха през улицата, всички питаха за обяснение, което никоя жива душа не бе в състояние да даде. Полуоблечени мъже бързаха към неизвестния източник на бъркотията, като се препъваха по каменните стъпала, водещи до тесния тротоар. Викове, смях и неприятен рев — антиподи на музиката — приближаваха в усилваща се гълчава, докато отделни хора и след това по-многобройни тълпи започнаха да се появяват при ъгъла на около стотина ярда.

— Ще познаеш ли роднината си, ако мине с тая тълпа? — попита господинът.

— Не бих могъл да гарантирам това, господине, но ще застана тук и ще си отворя очите на четири — отвърна Робин, като се премести в края на тротоара.

В улицата се изля мощен поток хора и бавно потече към църквата. Един самотен конник заобиколи ъгъла по средата на потока, а веднага подире му идваше оркестърът със страховити духови инструменти, които изпращаха сега още по-силно своята какафония, тъй като нямаше постройки да стоят между тях и хорските уши. После някаква по-червена светлина прогони лунните лъчи и гъсто множество факли освети улицата. Сиянието им променяше вида на всичко, до което се докоснеше. Самотният конник, облечен във военна униформа с гола сабя в ръка, яздеше напред като водач и със свирепата си двуцветна физиономия приличаше на олицетворение на войната. Червеното на едната буза символизираше огъня и сабята, черното на другата говореше за траура, който ги съпровожда. Подире му вървяха побеснели фигури в индиански костюми и разни фантастични одежди без определен модел, които придаваха на цялата процесия невероятен вид — сякаш сън се бе откъснал от нечий трескав мозък и се носеше достъпен за погледа на среднощните улици. Бездейната хорска маса, ако не се смятат одобрителните възгласи, ограничаваше процесията от двете страни. Няколко жени тичаха по тротоара, като цепеха бъркотията от по-ниски тонове с радостните си или уплашени писъци.

— Оня с двойното лице ме гледа — промълви Робин с неопределеното, но притесняващо съзнание, че ще трябва сам да вземе участие в зрелището.

Водачът се извърна в седлото и прикова поглед право в селския юноша, докато конят бавно минаваше покрай него. Когато Робин освободи погледа си от горящите очи, пред него минаваха музикантите и факлите бяха близо. Непостоянната светлина на последните образуваше воал, през който погледът му не можеше да проникне. До слуха му от време на време достигаше тропот на колела по паважа, неясни очертания на човешки фигури се появяваха през определени интервали и после се стопяваха в ярката светлина. Още миг и водачът гръмогласно даде команда за спиране. Тромпетите избълваха едно страховито дихание и млъкнаха, виковете и смехът на хората заглъхнаха и остана само едно повсеместно бръмчене, което наподобяваше тишина. Точно пред погледа на Робии имаше открита каруца. Там факлите светеха най-ярко, луната грееше като ден, а вътре, издокаран с премяна от катран и пера седеше роднината му, майор Молино!

Беше възрастен човек, едър и с величествена осанка. Силните издялани черти говореха за душевно равновесие, но въпреки това враговете му бяха намерили начин да го нарушат. Лицето му бе бледно като на смъртник. Широкото чело бе сбръчкано от непосилна мъка, така че веждите образуваха една прошарена линия, зачервените очи гледаха обезумяло, а на трепкащата устна имаше бяла пяна. По цялото му тяло пробягваха чести и непрекъснати тръпки, които гордостта му се силеше да овладее дори и в тия мигове на всепоглъщащо унижение. Но най-силна болка вероятно усети, когато погледът му срещна очите на Робин, защото той очевидно го позна начаса, а младежът стоеше като свидетел на безчестие и позор, сполетели глава, посивяла от почести. Те мълчаливо се гледаха един друг, коленете на Робин затрепераха, а косата му настръхна от жал и страх. Скоро обаче някаква зашеметяваща възбуда започна да овладява съзнанието му — по-раншните приключения на тази нощ, неочакваното появяване на тълпата, факлите, многогласата врява и тишината, която последва, гледката на неговия роднина, поруган от такова огромно множество, и най-вече усещането за някаква огромна подигравка в цялата гледка го поразиха с нещо като духовно пиянство. В този момент един весело-ленив глас приветствува слуха на Робин. Той се обърна инстинктивно: точно до ъгъла на църквата стоеше носителят на фенера, търкаше си очите и сънливо се наслаждаваше на смайването на юношата. После чу смях, подобен на звън от сребърни камбани; някаква жена го дръпна за ръката, едно безсрамно око срещна погледа му и той съзря жената с пурпурната фуста. Остър сух кикот раздвижи паметта му и той видя застанал на пръсти сред тълпата мъничкия учтив ханджия, вдигнал бялата си престилка над главата. И най-подир над главите на множеството се понесе силен, груб смях, прекъснат по средата от две гробовни хъмкания: „Хахаха … хмхм … хахаха …“