Натаниел Хоторн: Моят роднина майор Молино

— Може би това е именно къщата, която търся — помисли си Робин. След това се помъчи да убие времето, като се заслуша в шума, който се носеше непрекъснато из улицата и все пак бе едва доловим, освен за непривикнало ухо като неговото. Беше някакъв нисък, тъп и сънлив звук, съставен от много шумове, всеки от които идваше от твърде голямо разстояние, за да може да се различи отделно. Робин се дивеше на хъркането на спящия град и още повече се удивляваше, когато сегиз-тогиз то бе прекъсвано от далечен вик — очевидно силен там, където го надаваха. Все пак, общо взето звукът караше на сън и за да се отърси от навяваната от него дрямка, Робин се изправи и се покатери на една прозоречна рамка, та да надникне във вътрешността на църквата. Лунните лъчи проникваха треперливо там и падаха върху пустите пейки, наредени от двете страни на притихналите пътеки. Едно по-слабо и затова вдъхващо по-голямо благоговение сияние висеше на амвона, а самотен лъч се бе осмелил да кацне върху разтворената страница на една голяма библия. Дали природата в този късен час се бе превърнала в поклонник на храма, построен от човека? Или може би тази небесна светлина представляваше видимата святост на мястото, когато между стените не стъпваха земни и нечисти нозе? Гледката накара сърцето на Робин да изтръпне от толкова силно чувство на самота, каквото не бе изпитвал и в най-отдалечените кътчета на родните гори. Затова се извърна и отново седна пред вратата. Около църквата имаше гробове и сега една тревожна мисъл пристегна гърдите на Робин. Ами ако предмета на търсенията му, на които така често и по такъв странен начин пречеха, през цялото време си гние ь своя саван? Ами ако роднината му вземе та се наниже през оная порта, кимне и му се усмихне, като мине отдалече покрай него?

— О, да имаше поне едно живо същество тук при мен! — промълви Робин.

Като прогони мислите си от тая приятна област, той ги изпрати през гори, хълмове и реки и се опита да си представи как би могъл да прекара тази вечер на обърканост и умора в бащината си къща. Представи си как са се събрали пред вратата пред дървото, пред голямото старо дърво, пощадено заради огромния си изкривен дънер и вековна сянка, докато хиляди негови листати събратя бяха паднали. Там, когато лятното слънце почнеше да захожда, баща му имаше навик да прави домашни моления, на които съседите можеха да идват и да се присъединяват като членове на семейството и на които странникът можеше да спре, за да пие от тоя извор и да пречисти сърцето си, като опресни спомена за дома. Робин различи мястото на всеки един от малката компания. Видя добрия старей по средата, хванал Светото писание в златната светлина, падаща от облаците на запад. Видя го как затваря книгата! и всички се изправят, за да се помолят. Чу старите благодарствени молитви за всекидневната милост, старите моления за тяхното продължаване, които толкова пъти бе слушал с досада, но които сега бяха сред най-скъпите му възпоминания. Долови лекото трепване в гласа на баща си, когато започна да говори за отсъствуващия, забеляза как майка му извърна лице към широкия възлест дънер, как по-големият му брат направи гримаса, когато се смекчиха чертите му, понеже твърдата брада го бодеше, как по-малката от него сестра придърпа пред очите си едно виснало надолу клонче и как най-малката, чиито игри до момента разваляха благоприличието на сцената, помисли, че молитвата е за другарчето в лудориите и избухна в шумен плач. После ги видя да влизат през вратата и когато Робин също щеше да си влезе, резето хлопна в жлеба си и той бе изпъден от къщи.

„Там ли съм или тука?“ — сепна се Робин, защото съвсем неочаквано, тъкмо когато мислите му добиха плът и кръв в съня, дългата, широка и безлюдна улица изникна пред него.

Стана и направи опит да прикове вниманието си върху голямата сграда, която бе изучавал преди малко. Но съзнанието му все още се колебаеше между мечтите и действителността — колоните на балкона последователно се извисяваха в голи борови стволове, смаляваха се в човешки фигури, възвръщаха си истинската форма и големина и отново предприемаха поредица превращения. Но в един миг, когато му се струваше, че е буден, би могъл да се закълне, че вижда образ — струваше му се, че го помни, но не можеше да твърди с положителност, че принадлежи на роднината му — надникнал към него през готическия прозорец. Започна да се бори с по-дълбок сън и почти бе отстъпил, когато го разбуди звукът на стъпки по отсрещния тротоар. Робин разтърка очи и съзря един човек да минава под балкона. Обърна се към него с висок, свадлив и плачлив вик: