Натаниел Хоторн: Мантията на лейди Елеанор

Един ден в разгара на ужаса чудата фигура приближила дверите на Провинс Хаус и скръствайки ръце, потънали в съзерцание на аленото знаме, разклащано от време на време от подухващия ветрец, като че разпръскващо заразата, която символизирало. Най-сетне, като се покачил на една от колоните, стъпвайки на желязната ограда, човекът свалил флага и влязъл в сградата като го развявал над главата си. Долу до стълбището той срещнал губернатора, с ботуши, шпори и наметнат с плащ, който очевидно тъкмо потеглял на път.

— Нещастни безумецо, какво дириш тук? — възкликнал Шут и протегнал бастуна си, да се предпази от допир. — Тук витае единствено Смъртта. Бягай или ще се натъкнеш на нея.

— Смъртта няма да се докосне до мен, носещ знамето на епидемията — отвърнал Джървас Хелуайс и развял високо флага. — Смъртта и Едрата шарка, въплътени в образа на лейди Елеанор, ще закрачат довечера по улиците, а аз ще вървя пред тях с това знаме.

— Защо ли само си хвърлям думите на вятъра с такъв човек? — промърморил губернаторът, като закрил устата си с плаща. — Какво значи животът на този клетник, когато никой от нас не е сигурен дали ще е жив утре? Върви, глупако, към собственото си унищожение!

Той направил път на Джървас Хелуайс, който веднага се втурнал по стълбите, но на първата площадка една ръка го стиснала здраво за рамото и го спряла. Той погледнал свирепо нагоре, обладан от инстинкта на лудия да се бори и да отблъсне противника си, но изведнъж го укротил един спокоен, строг поглед, притежаващ странната способност да обуздава и най-големия бяс. Човекът, изправил се сега пред него, бил лекарят, доктор Кларк, тласнат от задълженията на нерадостната си професия към Провинс Хаус, дом, рядко посещаван от него в по-добрите времена.

— Младежо, за какво си дошъл? — попитал той.

— Търся лейди Елеанор — отговорил Джървас Хелуайс смирено.

— Всички избягаха от нея — рекъл лекарят. — Защо я търсиш сега? Предупреждавам те, момко, болногледачката й се свлече, поразена от смъртта, на самия праг на смъртоносната й спалня. Нима не знаеш, че бреговете ни никога не са сполетявани от такова проклятие като прекрасната лейди Елеанор? Че дъхът й отрови въздуха? Че от диплите на проклетата си мантия тя изръси смърт и епидемия за страната?

— Нека да я видя! — отвърнал безумният младеж още по-буйно. — Нека да я зърна с ужасяващата й красота, облечена в кралските одежди на епидемията. Тя стои на трона си заедно със Смъртта. Нека да падна на колене пред тях.

— Бедни момко! — прошепнал доктор Кларк, но макар и дълбоко трогнат от човешката слабост, все пак устните му се изкривили от язвителна насмешлива усмивка. — Все още ли обожаваш тази жена-злодей н обграждаш образа й с илюзии, чието великолепие нараства с размерите на злото, причинено от нея? Често човек така се отплаща на тиранина си. Ела насам тогава. Както забелязах, лудостта има благоприятната способност да те предпазва от заразата. А навярно и изцелението от нея се крие в онази спалня.

Като се изкачил до следващата площадка, той отворил една врата и дал знак на Джървас Хелуайс да влезе. Навярно е възможно клетият безумец да се е самозаблуждавал, че ще види високомерната си възлюбена да седи тържествено, самата тя незасегната от заразата, която по чудо разпръсквала край себе си. Той вероятно си представял, че красотата й не само не била помръкнала, а напротив — че сияела още по-ярко отпреди с неизменен блясък. Изпълнен с такива очаквания, той благоговейно приближил до вратата, пред която стоял лекарят, но спрял на прага и се вгледал боязливо в мрака на затъмнената стая.

— Къде е лейди Елеанор? — прошепнал той.

— Повикайте я! — отвърнал докторът.

— Лейди Елеанор! Принцесо! Кралице на Смъртта! — извикал Джървас Хелуайс, като направил няколко крачки в спалнята. — Няма я тук! Там, на онази маса, виждам да проблясва диамант, някога украсявал гръдта й. А там — и той потръпнал — там виси мантията й, върху която умираща жена е избродирала заклинание със страшна сила. Но къде е лейди Елеанор?

Нещо мръднало под копринените завеси на балдахиновото легло. Разнесло се тихо стенание и като се вслушал внимателно в него, Джървас Хелуейс започнал да различава женски глас, жално оплакващ се от жажда. Дори му се сторило, че разпознал тембъра.

— Гърлото ми! Гърлото ми е пресъхнало — промълвил гласът. — Глътка вода!

— Що за твар си ти? — извикал малоумният младеж, приближил до леглото и рязко разтворил завесите. — От кого си откраднал този глас, за да стенеш и нещастно да се молиш, като че лейди Елеанор би могла да изпадне в човешка немощ? Позор! Жалка човешка дрипо, защо си се вмъкнала в спалнята на моята лейди?