Натаниел Хоторн - Мантията на лейди Елеанор

И така, той се отправил към губернатора Шут и му заговорил толкова тихо, че никой от околните не могъл да долови и дума от казаното, макар внезапната промяна върху оживеното до този миг лице на негово превъзходителство да подсказвала, че информацията не била приятна. Съвсем скоро след това съобщили на гостите, че поради непредвидени обстоятелства било наложително празненството да приключи по-бързо.

Няколко дни след бала в Провинс Хаус, в столицата на колонията се говорело само за него и навярно още дълго той щял да бъде предмет на разговор, но друга тема приковала вниманието на всички и за известно време го изместила от съзнанието на хората. Това било появата на ужасна епидемия, обикновено покосяваща, както тогава, така и много преди и след това, живота на стотици и хиляди от двете страни на Атлантическия океан. Във въпросния случай тя била толкова страшна, че оставила следите си — по-точно белезите си по лицата — върху историческите събития в страната, объркали се в следствие на причинените от нея щети. Отначало, за разлика от друг път, болестта като че се насочила към по-висшите кръгове на обществото, избирала жертвите си сред знатните, богатите, с благороднически произход, невъзмутимо влизала в разкошни спални и лягала до спящите в копринените постели. Някои от най-изтъкнатите гости от Провинс Хаус — дори такива, които надменната лейди Елеанор считала недостойни за своето внимание — били повалени от смъртоносната напаст. Забелязано било с невеликодушно злорадство, че четиримата господа — плантаторът от Вирджиния, английският офицер, младият свещеник и секретарят на губернатора, най-верните й лакеи по време на бала, били първите, покосени от епидемията. Ала болестта, следваща своя ход, скоро престанала да бъде привилегия само на аристокрацията. Червената дамга вече не се раздавала като благородническа емблема или рицарски орден. Тя се промъкнала и в тесните, криви улички, влязла в ниските, бедни, тъмни къщурки и докоснала с ръката на смъртта занаятчиите и градските труженици. Накарала бедни и богати да се почувствуват равни като братя. И така, нагоре-надолу по Трите хълма завърлувал с нечувана дотогава свирепост непобедим нашественик — напаст и страшилище за нашите прадеди — Едрата шарка.

Трудно ни е да си представим ужаса, предизвикван някога от тази болест поради това, че днес гледаме на нея като на беззъбо чудовище. По-лесно е да си припомним, с каква боязън наблюдавахме гигантските крачки на азиатската холера, шествуваща от бряг на бряг в Атлантическия океан и съдбовно настъпваща към отдалечени градове, откъдето половината население бе избягало. Никое чувство за страх не накърнява човешкия облик до такава степен и не е толкова ужасно, както това, което кара човека да се плаши от вдишването на насъщния божи въздух с мисълта, че е отровен, или от докосването на ръката на брат или приятел, което може да му донесе болестта. По онова време паниката неотстъпно следвала заразата по пътя й или тичала преди нея из града. Набързо били изкопани гробове и останките от болестта също тъй набързо заровени, защото мъртвите били врагове на живите и се стремели да ги притеглят, тъй да се каже, в своята зловеща черна яма. Общинските съвети били закрити, като че хорската мъдрост се отказала от своите начини на действие при наличието на този свръхестествен узурпатор, завзел управляващото място. Ако неприятелска флота обикаляла бреговете, а вражеска армия тъпчела земята ни, народът навярно би предоставил отбраната си на същия този страхотен нашественик, причинил бедствие на самите тях, недопускащ намеса в господството си. Този нашественик обозначавал победите си с кърваво-червен флаг, веещ се в отровния въздух над вратата на всяко жилище, посетено от Едрата шарка.

Такова знаме отдавна се развявало над дверите на Провинс Хаус, защото, както се доказало след проследяване на дирите й, оттам била произлязла страхотната беда. Следите водели до разкошната спалня на една дама — най-гордата сред гордите — до дамата, толкова крехка, че едва ли би могла да бъде земно същество, до надменното създание, по-@ставило се над човешките страдания — до лейди Елеанор. Нямало място за съмнение, че заразата се криела във великолепната мантия, придавала и особена грация на празненството. Фантастичният блясък на одеждата се бил породил в болното съзнание на жена посмъртен одър и въплащавал последното усилие на нейните вкочанясващи се пръсти, везещи гибел и страдание със златни конци. Тази мрачна мълва, отначало разказвана шепнешком, била разнесена надлъж и шир. Хората беснеели срещу лейди Елеанор и крещели, че нейната гордост и презрение, от които се родило чудовищното бедствие, били предизвикали злите духове. Понякога яростта и отчаянието им преминавали в мрачно веселие. А когато червеният флаг на епидемията взел да се издига над все нови и нови порти, те ръкопляскали и крещели из улиците с горчива подигравка: „Вижте поредния успех на лейди Елеанор!“