Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

— Е — каза доктор Кумар, — моята работа е да поправям разни неща по телата на хората. Понякога и лицата им.

— Ооо — промълви Хасан. Прехвърли поглед от доктор Кумар към баба, след това към Али. Докосна горната си устна. — Ооо — повтори той.

— Знам, подаръкът е необичаен — каза баба. — И навярно не това си очаквал, но този подарък ще ти остане завинаги.

— Ооо — каза Хасан и облиза устни. Изкашля се. — Ага сахиб, а дали… дали…

— Не бой се — намеси се доктор Кумар с блага усмивка. — Изобщо няма да боли. Ще ти дам лекарство и няма да помниш нищо.

Хасан се усмихна облекчено. Поуспокои се малко.

— Не съм се уплашил, ага сахиб, просто…

Хасан може и да им вярваше, но не и аз. Знаех добре: каже ли докторът, че няма да те боли, значи здравата си загазил. С ужас си спомних как ме обрязаха предишната година. Докторът ми пробута същите думи, увери ме, че изобщо няма да боли. Но когато през нощта ефектът от упойващото лекарство отмина, сякаш някой притисна нажежено желязо върху слабините ми. Нямах представа защо баба изчака да навърша десет години, преди да ме обрежат, и това бе едно от нещата, които никога нямаше да му простя.

Искаше ми се и аз да имам някакъв белег, та да спечеля неговото съчувствие. Не беше честно. Хасан не бе сторил нищо, за да заслужи обичта на баба; просто се беше родил с тая глупава заешка устна.

Операцията мина добре. Всички бяхме леко потресени, когато за пръв път свалиха превръзките, но продължавахме да се усмихваме, както ни бе заръчал доктор Кумар. Не беше лесно, защото вместо горна устна Хасан имаше грозен оток от подпухнала кървава тъкан. Очаквах го да извика от ужас, когато сестрата му подаде огледало. Али държеше ръката му, а Хасан задълго се взря в отражението си. Промърмори нещо неясно. Приведох ухо до устата му. Той прошепна отново.

— Ташакор.

Благодаря.

После устната му трепна и този път знаех какво прави. Усмихваше се. Точно както се беше усмихвал, излизайки от майчината утроба.

След време подутината спадна и раната заздравя. Скоро от нея остана само грапава розова линия над горната му устна. До другата зима белегът почти изчезна. И това бе истинска ирония на съдбата. Защото именно през онази зима Хасан завинаги престана да се усмихва.

Зима.

Ето какво правех всяка година, когато паднеше първият сняг: рано сутрин излизах по пижама от къщи, обгръщайки зиморничаво раменете си с ръце. Виждах алеята, колата на баща ми, стените, дърветата, покривите и хълмовете натрупани с цяла педя сняг. Усмихвах се. Небето бе безоблачно и синьо, а снегът тъй бял, че очите ми започваха да парят. Лапвах шепа сняг, вслушвах се в плътната тишина, нарушавана само от мученето на кравите. Слизах бос по предното стълбище и извиквах на Хасан да дойде да види.

Зимата беше любим сезон за всички кабулски деца или поне за онези, чиито банди можеха да си позволят да купят здрава чугунена печка. Причината беше проста: през най-студения сезон затваряха училището. За мен зимата означаваше край на дългите учебни часове, когато трябваше да делим и умножаваме или да казваме коя е столицата на България. Започваха три месеца игра на карти с Хасан край печката, безплатни прожекции на руски филми във вторник сутрин в Синема Парк, курма от сладка ряпа върху ориз, след като цяла сутрин сме правили снежни човеци.

И хвърчила, разбира се. Пускахме хвърчила. И тичахме след тях.

За някои нещастни хлапета зимата не означаваше край на учебната година. Започваха така наречените доброволни зимни занятия. Нито едно от момчетата, които познавах, не ги посещаваше доброволно; естествено, желанието идваше от страна на родителите им. За щастие баба не беше сред тях. Помня едно момче на име Ахмад, което живееше срещу нас. Мисля, че баща му беше доктор. Ахмад страдаше от епилепсия, винаги носеше вълнена жилетка и очила с черни рамки и дебели стъкла — той беше една от редовните жертви на Асеф. Всяка сутрин гледах през прозореца на спалнята как техният слуга хазарин изгребва снега от алеята, разчиствайки път за черния опел. Стана ми навик да гледам как Ахмад и баща му се качват в колата — Ахмад с вълнена жилетка, зимно палто и чанта, пълна с учебници и моливи. Изчаквах да потеглят и да завият зад ъгъла, после отново се пъхвах в леглото. Дръпвах одеялото до брадичката си и гледах през стъклото заснежените хълмове на север. Гледах ги, докато пак ме налегнеше дрямка.

Обичах кабулската зима. Обичах я заради мекото нощно шумолене на снега по прозорците, заради скърцането на пухкавия сняг под черните ми гумени ботуши, заради топлината на чугунената печка, докато навън вятърът виеше из улици и дворове. Но най-много я обичах, защото, когато дърветата замръзнеха и ледът покриеше пътищата, студенината между мен и баба понамаляваше. А причината за това бе в хвърчилата. С баба живеехме под един покрив, но в различни сфери на съществуване. Хвърчилата бяха единствената, нищожно тъничка част от битието, където тия две сфери се допираха.