Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Отминахме последните къщи и затичахме през неравното голо поле в подножието на хълма, когато изведнъж върху гърба на Хасан се стовари камък. Завъртяхме се и сърцето ми изстина. Към нас идваха Асеф и двамата му приятели Уали и Камал.

Асеф беше син на един от приятелите на баща ми — Махмуд, пилот на пътнически самолет. Семейството му живееше през няколко улици южно от нашата къща в елегантен жилищен комплекс с висока ограда и палми. Всички хлапета от кабулския квартал Уазир Акбар хан познаваха Асеф и знаменития му бокс от стомана и бронз. По-щастливите само го бяха виждали отдалеч. Роден от майка германка и баща афганистанец, русият синеок Асеф стърчеше с една глава над другите деца. Заслужената му репутация на побойник се носеше пред него по улиците. Обкръжен от покорните си приятели, той крачеше из квартала като хан из владенията си заедно с раболепна свита. Думата му беше закон, а ако някой се нуждаеше от правна консултация, бронзовият бокс даваше отлични уроци. Веднъж го видях да използва бокса срещу едно хлапе от квартал Картех чар. Никога няма да забравя как сините очи на Асеф светнаха с налудничав блясък и как се усмихваше, как се усмихваше, докато налагаше горкото момче до припадък. Някои момчета от Уазир Акбар хан му бяха лепнали прякора Асеф Гошкор, тоест Асеф Ухоядеца. Разбира се, никой не дръзваше да му го каже в очите, за да не сподели участта на онова нещастно хлапе, станало причина за този прякор — беше се сбило с Асеф за едно хвърчило и накрая трябвало да вади ухото си от калната канавка. Едва много години по-късно научих английската дума за такива същества като Асеф — дума, за която не съществува точен превод на фарси: „социопат“.

От всички съседски момчета, които тормозеха Али, Асеф беше най-безмилостен. Всъщност точно от него тръгваха подигравките за Бабалу: Хей, Бабалу, кого изяде днес? А? Хайде, Бабалу, усмихни ни се! А в дните, когато се чувстваше особено вдъхновен, той допълнително разнообразяваше гаврите: Хей, Сплескан нос, кого изяде днес? Кажи ни, теснооко магаре!

Сега вървеше към нас с ръце на кръста и гуменките му вдигаха облачета прах.

— Добро утро, куни — провикна се Асеф и размаха ръка.

Куни — педераст — беше още една от любимите му обиди. Докато трите големи момчета наближаваха, Хасан се скри зад гърба ми. Те застанаха пред нас — три високи момчета, облечени с джинси и тениски. По-едър от всички останали, Асеф скръсти мускулестите си ръце и по устните му заигра свирепа усмивка. Не за пръв път ми мина мисълта, че Асеф не е с всичкия си. Помислих си също какъв късмет е, че съм син на баба — вероятно единствената причина Асеф да не се заяжда много с мен.

Той врътна брадичка към Хасан.

— Хей, ти, Сплескан нос. Как е Бабалу?

Вместо отговор Хасан се отдръпна още една крачка зад мен.

— Чухте ли новината, момчета? — попита Асеф, все тъй усмихнат. — Кралят си отиде. Прав му път. Да живее президентът! Баща ми познава Дауд хан, знаеш ли, Амир?

— И моят също — казах аз.

Всъщност нямах представа дали е така, или не.

— И моят също — изхленчи подигравателно Асеф.

Камал и Уали се разкискаха дружно. Искаше ми се баба да е тук.

— А пък миналата година Дауд хан обядва у нас — продължи Асеф. — Как ти се струва това, Амир?

Запитах се дали някой ще чуе виковете ни в този отдалечен пущинак. До къщата на баба имаше цял километър. Съжалявах, че не си останахме там.

— Знаеш ли какво ще кажа на Дауд хан, когато пак дойде у нас на обяд? — попита Асеф. — Ще си поговорим двамата като мард с мард — като мъж с мъж. И ще му кажа каквото казах и на майка ми. За Хитлер. Това се казва водач. Велик водач. Човек с поглед в бъдещето. Ще кажа на Дауд хан да не забравя, че ако бяха оставили Хитлер да довърши започнатото, светът днес щеше да е по-хубав.

— Баба казва, че Хитлер е бил луд, че е заповядал да избият милиони невинни хора — чух аз собствения си глас, преди да вдигна длан пред устата си.

Асеф се изсмя презрително.

— Също като майка ми, а тя поне би трябвало да бъде наясно, нали уж е германка. Но пък те искат да вярваш точно в това, нали? Не искат да знаеш истината.

Не знаех кои са тия „те“ и каква истина крият, а и не желаех да разбера. Искаше ми се да не си бях отварял устата. А още повече ми се искаше да видя как баба се изкачва по хълма към нас.

— Но трябва да четеш книги, дето не ги дават в училище — каза Асеф. — Аз ги четох. И очите ми се отвориха. Сега имам мечта и ще я споделя с нашия нов президент. Знаеш ли каква е?