Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

— Какво има, Амир? — попита баба, изтегнат на канапето с преплетени зад тила ръце. Около лицето му се виеше синкав дим. От суровия му поглед гърлото ми пресъхна. Изкашлях се и казах, че съм написал разказ.

Баба кимна и ми хвърли лека усмивка, в която не долових друго, освен престорен интерес.

— Ами това е много хубаво — каза той.

Нищо повече. Мълчеше и ме гледаше през облака дим.

Навярно съм стоял така по-малко от минута, но и до ден-днешен в живота ми не е имало по-дълга минута. Секундите се влачеха покрай мен, всяка разделена от следващата с цяла вечност. Въздухът стана тежък и влажен, почти плътен. Задушавах се. Баба продължаваше да ме гледа, но не поиска да прочете разказа.

Както винаги на помощ ми се притече Рахим хан. Той протегна ръка и в усмивката му нямаше нищо престорено.

— Може ли да го взема, Амир джан? Много бих искал да го прочета.

Когато говореше с мен, баба почти никога не използваше сърдечното обръщение джан.

Баба сви рамене и се изправи. Изглеждаше облекчен, сякаш Рахим хан беше спасил и него.

— Да, дай го на Рахим. Аз отивам горе да се приготвя.

И с тия думи напусна стаята. Обикновено боготворях баба с едва ли не религиозна страст. Но тогава ми се искаше да му разпоря вените и да източа проклетата кръв от тялото му.

Един час по-късно, докато вечерното небе притъмняваше, двамата потеглиха с колата на баба за някакво празненство. На излизане Рахим хан се спря пред мен и ми подаде разказа заедно с още едно сгънато листче. Усмихна се и ми намигна.

— За теб е. Прочети го по-късно.

Помълча и добави една-единствена дума, която ме насърчи да продължавам с писането, както не са ме вдъхновявали и най-пламенните комплименти на редакторите. Тази думичка беше „браво“.

Когато излязоха, седнах на леглото си и съжалих, че Рахим хан не ми е баща. После си помислих за баба и могъщите му гърди, спомних си колко е хубаво да ме притиска до тях, как сутрин мирише на одеколон „Брут“ и как гъделичка с брада лицето ми. Изведнъж ме налегна толкова непоносима вина, че хукнах към банята и повърнах в мивката.

По-късно същата вечер, сгушен в леглото, аз отново и отново препрочитах бележката на Рахим хан. Тя гласеше:

Амир джан,

Твоят разказ много ми хареса. Машалла, Аллах ти е дал рядка дарба. Сега си длъжен да я усъвършенстваш, защото човек, който пропилява даровете на Аллах, е магаре. Ти написа първия си разказ граматически правилно и с интересен стил. Но най-впечатляващото в него е, че съдържа и ирония. Може би ти дори не знаеш какво означава тази дума. Но някой ден ще научиш. Това е нещо, към което някои писатели се стремят през цялата си кариера, но така и не го постигат. А ти го постигна още от първия разказ.

Вратата ми винаги ще е отворена за теб, Амир джан. Ще прочета всяка история, която имаш да разкажеш. Браво.

Окрилен от бележката на Рахим хан, грабнах разказа и изтичах долу в преддверието, където Али и Хасан спяха на сламеник. Това бяха единствените случаи, при които им се позволяваше да спят в къщата — когато баба отсъстваше и Али трябваше да ме наглежда. Разтръсках Хасан и го попитах дали иска да чуе една история.

Той потърка лепнещите си от сън очи и се протегна.

— Сега ли? Кое време е?

— Времето няма значение. Това е специален разказ. Сам го написах — прошепнах аз, като се надявах да не събудя Али. Лицето на Хасан светна.

— Тогава трябва да го чуя — каза той и бързо отметна завивката.

Прочетох му разказа в трапезарията до мраморната камина. Този път не се шегувах и не бягах от думите; това тук беше мое! В много отношения Хасан бе идеален слушател, напълно потопен в повествованието. Лицето му се променяше заедно с промяната на тона в разказа. Когато изчетох последното изречение, той безшумно плесна с ръце.

— Машалла, Амир ага. Браво!

Лицето му грееше.

— Хареса ли ти? — попитах аз, усещайки за втори път вкуса на положителния отзив. А колко сладък бе той!

— Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател — каза Хасан. — И хората по цял свят ще четат твоите разкази.

— Преувеличаваш, Хасан — отвърнах аз и усетих, че го обичам заради тия думи.

— Не. Ще бъдеш велик и знаменит — настоя той. Сетне помълча, сякаш се канеше да добави нещо. Обмисли думите си, изкашля се и плахо изрече: — Но ще ми позволиш ли да попитам нещо за разказа?

— Разбира се.

— Ами… — започна Хасан и млъкна.

— Казвай, Хасан — настоях аз и се усмихнах, макар че внезапно несигурният писател в душата ми взе да се чуди дали наистина иска да чуе каквото има за казване.