Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Любимите ми моменти от четенето бяха, когато стигахме до сложна дума, която Хасан не знаеше. Тогава почвах да го дразня, да му се подигравам за невежеството. Веднъж му четях приказка за Настрадин ходжа и той ме прекъсна.

— Какво означава тая дума?

— Коя?

— Идиот.

— Не знаеш ли какво означава? — ухилих се аз.

— Не, Амир ага.

— Но тя се среща толкова често.

— И все пак не я знам.

Може би усещаше жилото на присмеха ми, но това не личеше по усмихнатото му лице.

— Е, в моето училище всички знаят какво означава — казах аз. — Чакай да видим. Идиот. Означава умен, интелигентен. Ето, ще ти дам пример. „Когато си има работа с думите, Хасан е идиот.“

— Ааа — кимна той.

След това винаги се чувствах виновен. Опитвах се да изгладя нещата, като му подарявах някоя стара риза или счупена играчка. Казвах си, че това е предостатъчна компенсация за една невинна шега.

Любимата книга на Хасан беше „Шах-наме“ — епична поема от десети век за древни персийски герои. Харесваха му всички глави, шаховете от древността, Феридун, Зал и Рудабе. Но любимата история и на двама ни беше разказът за великия воин Рустам и неговия хвърковат кон Рахш. В едно сражение Рустам ранява смъртоносно своя храбър противник Сухраб и чак тогава открива, че Сухраб е неговият отдавна изгубен син. Съсипан от скръб, Рустам изслушва предсмъртните думи на своя син:

— Моля те, Амир ага, прочети ми го пак — настояваше Хасан.

Понякога очите му се наливаха със сълзи, докато четях този откъс, и винаги се питах за кого плаче, дали за скърбящия Рустам, който разкъсва бронята си и посипва главата си с пепел, или за умиращия Сухраб, който копнее единствено за бащината си обич. Лично аз не виждах нищо трагично в участта на Рустам. В края на краищата нима всички бащи не таят дълбоко в сърцата си желание да убият своите синове?

В един юлски ден на 1973 г. си направих друга дребна шега с Хасан. Както му четях, внезапно се отклоних от написаната история. Преструвах се, че чета от книгата, редовно прелиствах страниците, но напълно зарязах текста, поех нишката на разказа и съчиних своя. За него думите върху страницата бяха само наниз от тайнствени и неразгадаеми знаци. Думите бяха тайни врати и аз държах всички ключове. Тъкмо понечих да го попитам дали харесва историята и в гърлото ми се надигна кикот, когато Хасан изръкопляска.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Отдавна не си ми чел толкова хубава история — отвърна той, продължавайки да ръкопляска.

Разсмях се.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Поразително — прошепнах аз. Говорех съвсем искрено. Този обрат беше… съвсем неочакван. — Сигурен ли си, Хасан?

Той не спираше да ръкопляска.

— Беше страхотно, Амир ага. Ще ми почетеш ли и утре от същото?

— Поразително — повторих аз, леко задъхан.

Чувствах се като човек, който открива заровено съкровище в собствения си заден двор. Докато слизах по хълма, мислите избухваха в главата ми като фойерверки на празника Чаман. Отдавна не си ми чел толкова хубава история, бе казал той. А аз му бях чел много истории.

По някое време усетих, че Хасан пита нещо.

— Какво? — сепнах се аз.

— Какво означава тая дума, „поразително“?

Разсмях се. Прегърнах го с всичка сила и лепнах целувка на бузата му.

— Това пък защо беше? — попита той, изненадан и зачервен.

Блъснах го с рамо приятелски. Усмихнах се.

— Ти си принц, Хасан. Принц си и аз те обичам.

Същата вечер написах първия си разказ. Отне ми трийсет минути. Беше кратка и мрачна история за човек, който намира вълшебна чаша и открива, че ако плаче над нея, сълзите му се превръщат в перли. Но макар цял живот да е бил беден, той е щастлив и рядко пролива сълзи. Затова намира начини да се натъжава, та сълзите да го направят богат. С натрупването на перлите расте и алчността му. В края на разказа човекът седи с нож в ръка върху планина от перли и ридае над чашата, прегръщайки окървавеното тяло на любимата си жена.

Онази вечер се изкачих по стълбището и влязох в пушалнята на баба, стискайки в ръка двете листчета, върху които бях надраскал разказа. Когато влязох, баба и Рахим хан пушеха лули и пиеха бренди.