Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

В училище често играехме една игра. Учителят по фарси я ръководеше и тя се развиваше горе-долу така: рецитираш стих от поема, а твоят противник има шейсет секунди, за да каже друг стих, започващ с буквата, на която завършва твоят. Всички от класа искаха да ме вземат в отбора си, защото на единайсет години вече можех да рецитирам десетки стихове от Омар Хаям, Хафез или знаменитата „Маснави“ на Руми. Веднъж играх срещу целия клас и спечелих. Вечерта се похвалих на баба, но той само кимна и промърмори: „Добре.“

Така намирах път за бягство от бащината студенина — чрез книгите на мъртвата ми майка. И чрез Хасан, разбира се. Четях всичко наред — Руми, Хафез, Саади, Виктор Юго, Жул Верн, Марк Твен, Иън Флеминг. Когато приключих с книгите на майка ми — не отегчителните исторически трудове, не си падах много по тях, а романите и изобщо художествената литература, — почнах да харча джобните си пари за книги. Всяка седмица купувах по една от книжарницата до Синема Парк и когато на лавиците не остана място, почнах да ги трупам в кашони.

Разбира се, да се ожениш за поетеса е едно, а да отглеждаш син, който предпочита да си зарови носа в стихосбирки, вместо да ходи на лов… е, навярно баба не си го бе представял по този начин. Истинските мъже не четат стихове, камо ли пък да ги съчиняват. Истинските мъже — истинските момчета — играят футбол като баба на младини. Виж, по това си струва да се увличаш. През 1970 г. баба изостави за един месец строежа на сиропиталището и отлетя до Техеран да гледа световното първенство по телевизията, защото по онова време в Афганистан още нямаше телевизори. Записа ме във футболен клуб, за да разпали у мен същата страст. Но аз бях жалка картинка, непохватна заплаха за собствения си отбор, вечно се пречках пред удобния пас или неволно преграждах линията за пробив. Тътрех кльощави нозе по игрището и крещях за пасове, които никога не ми подаваха. И колкото повече се стараех, колкото по-трескаво размахвах ръце над главата си и виках „На мен! На мен!“, толкова по-малко ми обръщаха внимание. Но баба не се отказа. Когато стана пределно ясно, че не съм наследил нито капка от спортния му талант, той реши да ме превърне в запалянко. С това поне трябваше да се справя, нали? Имитирах интерес колкото се можеше по-дълго. Крещях заедно с него, когато отборът на Кабул отбележеше гол срещу Кандахар, сипех обиди срещу съдията, когато отсъждаше дузпа против нашите. Но баба усети у мен липсата на искрена страст и се примири с печалния факт, че синът му никога няма да играе, нито да гледа футбол.

Помня как веднъж ме заведе на ежегодното състезание по бузкаши, което се провеждаше през първия пролетен ден — денят на новата година. Бузкаши беше и си остава афганистанска национална страст. В тази игра майсторът ездач чапандаз, обикновено покровителстван от богати запалянковци, трябва да грабне насред блъсканицата тялото на заклан овен или козел, да направи в галоп обиколка на стадиона и да пусне плячката в очертания кръг, а в това време другите чапандази го преследват и се мъчат по всякакъв начин — с ритници, нокти, камшици и юмруци — да му отнемат животното. През онзи ден тълпата ревеше възторжено, а на полето ездачите надаваха бойни крясъци и се сражаваха за овена сред облак прах. Земята трепереше от тътена на копита. Гледахме от най-горния ред как ездачите прелитат край нас в галоп с вой и викове, а от муцуните на конете им хвърчат пръски пяна.

В един момент баба посочи някого.

— Амир, виждаш ли онзи мъж, седнал там сред другите мъже?

Виждах го.

— Това е Хенри Кисинджър.

— О — казах аз.

Не знаех кой е Хенри Кисинджър и сигурно щях да попитам. Но в момента гледах с ужас как един чапандаз пада от седлото и безброй копита тъпчат по него. Тялото му се подмяташе из блъсканицата като парцалена кукла, докато накрая се търкулна и спря, а схватката отмина напред. Човекът трепна още веднъж и остана да лежи неподвижно с извити под неестествен ъгъл крака, а кървавата локва около него бавно попиваше в пясъка.

Разплаках се.

На връщане плаках по целия път. Помня как ръцете на баба стискаха волана. Стискаха и се отпускаха. Никога няма да забравя храбрите му усилия да прогони от лицето си израза на отвращение, докато караше мълчаливо.

По-късно същата вечер минавах край кабинета на баща си, когато го чух да разговаря с Рахим хан. Долепих ухо към затворената врата.