Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Бяхме на горния етаж в кабинета на баба, пушалнята, когато му казах какво ни преподава в училище молла Фатиула хан. Баба си наливаше уиски от бара в ъгъла. Изслуша ме, кимна и отпи глътка. После се отпусна на коженото канапе, остави питието и ме взе в скута си. Имах чувството, че седя на два дънера. Той си пое дълбоко дъх, издиша през носа и въздухът сякаш цяла вечност свистя през мустаците му. Сам не знаех дали искам да го прегърна или да скоча от скута му, обзет от смъртен ужас.

— Виждам, че си объркал онова, което ти казват в училище, с истинското образование — изрече той с дрезгавия си глас.

— Но ако е казал истината, това прави ли те грешник, баба!

— Хммм. — баба схруска кубче лед. — Искаш ли да знаеш какво мисли баща ти за греха?

— Да.

— Тогава ще ти кажа — рече баба, — но най-напред разбери едно, и то веднъж завинаги, Амир: никога няма да научиш нещо стойностно от ония брадати глупци.

— Молла Фатиула хан ли имаш предвид?

Баба размаха ръка. Ледът в чашата звънна.

— Имам предвид всички тях. Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни.

Разкисках се. Просто не можех да устоя на представата как баба пикае върху брадата на каквато и да било маймуна, била тя праведна или не.

— Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират. — Той отново отпи глътка. — Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан попадне в техни ръце.

— Но молла Фатиула хан изглежда добър човек — успях да избъбря през пристъпите на кикот.

— Чингис хан също е изглеждал добър — отвърна баба. — Но стига за това. Ти ме попита за греха и аз ще ти отговоря. Слушаш ли?

— Да — казах аз и стиснах устни.

Но смехът излетя през носа ми със странен, пръхтящ звук. Това ме накара да се разкискам отново.

Каменните очи на баба се впиха в моите и изведнъж спрях да се смея.

— Искам да си поговорим по мъжки. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, баба джан — измънках аз и не за пръв път се зачудих колко болезнено може да ме жегне татко само с няколко думи. Беше ни се паднал един мимолетен приятен миг — баба рядко разговаряше с мен и още по-рядко ме вземаше в скута си — и аз по най-глупав начин го бях пропилял.

— Добре — каза баба, но в очите му се таеше съмнение. — Слушай сега, независимо на какво те учи моллата, има само един грях. И това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Разбираш ли?

— Не, баба джан — казах аз и отчаяно съжалих, че е така. Не исках да го разочаровам отново.

Баба въздъхна нетърпеливо. Това също ме жегна, защото той не беше нетърпелив човек. Спомних си колко пъти се прибираше чак по тъмно, колко пъти вечерях сам. Питах Али къде е баба и кога ще си дойде, макар да знаех много добре, че е на строежа да го наглежда. Нима за това не бе нужно търпение? Вече мразех всички деца, за които строеше сиропиталището; понякога ми се искаше да са умрели заедно с родителите си.

— Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза баба. — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбираш ли?

Разбирах. Когато баба бил шестгодишен, посред нощ в дядовата къща влязъл крадец. Дядо ми, уважаван съдия, застанал срещу него, но крадецът го намушкал в гърлото и го убил на място — тъй откраднал бащата на баба. Преди пладне на другия ден гражданите заловили крадеца: оказал се скитник от областта Кундуз. Обесили го на един дъб цели два часа преди следобедната молитва. Знаех тази история не от баба, а от Рахим хан. Винаги научавах разни неща за баща ми от чужди хора.

— Няма по-жалка постъпка от кражбата, Амир — каза баба. — Човек, вземащ онова, което не е негово, независимо дали чужд живот или залък хляб… плюя на такъв човек. И ако някога пътищата ни се кръстосат, Аллах да му е на помощ. Разбра ли?

Като си представих как баба пердаши крадеца, ми стана и смешно, и страшно.

— Да, баба.

— Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско. А сега слизай. От всички тия приказки за греха пак ожаднях.

Гледах го как си налива до бара и се питах колко ли време ще мине, преди отново да си поговорим както преди малко. Защото, честно казано, винаги имах чувството, че баба малко ме мрази. И защо не? В края на краищата аз бях убил любимата му съпруга, неговата прекрасна принцеса, нали? И поне да бях проявил благоприличието да заприличам малко на него. Но не приличах. Ни най-малко.