Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Най-жадуваната плячка за ловците беше последното свалено хвърчило в зимния турнир. То бе почетен трофей — нещо, което да сложиш над камината и да показваш на възхитените гости. Когато небето се разчистеше и останеха само последните две хвърчила, всеки ловец се подготвяше за шанса да грабне скъпоценната плячка. Заемаше позиция, откъдето смяташе, че би имал преднина. Напрегнатите мускули се приготвяха за върховното усилие. Всички извиваха шии нагоре. Присвиваха очи. Започваха ръкопашни схватки. А когато бъдеше прерязана връвта на последното хвърчило, наставаше истински ад.

През годините бях виждал много момчета да гонят хвърчила. Но Хасан беше ненадминат ловец. Като по магия стигаше на мястото, където щеше да падне хвърчилото, преди самото то да е долетяло там, сякаш го насочваше някакъв вътрешен компас.

Помня как през един навъсен зимен ден двамата с Хасан гонехме хвърчило. Търчах подир него през кварталите, прескачах канавки, лъкатушех по тесни улички. Макар и с една година по-малък, Хасан беше по-бърз и аз изоставах.

— Хасан! Чакай! — изкрещях задъхано аз.

Той се завъртя, махна с ръка и извика:

— Насам!

После се стрелна зад следващия ъгъл. Вдигнах очи и видях, че хвърчилото пада в обратната посока.

— Ще го изпуснем! Сбъркали сме посоката!

— Вярвай ми! — раздаде се гласът му някъде напред.

Стигнах до ъгъла и видях Хасан да тича с наведена глава и подгизнала от пот риза, без дори да поглежда към небето. Препънах се в един камък и паднах — бях не само по-бавен, но и по-тромав от Хасан; открай време завиждах на вродената му атлетичност. Когато с усилие се изправих на крака, го зърнах да изчезва зад следващия ъгъл. Закуцах след него, а в разранените ми колене сякаш се впиваха хиляди иглички.

Видях, че сме излезли на неравен черен път близо до училището „Истиклял“. От едната страна имаше поле, където през лятото растяха марули, а от другата — ред вишневи дървета. Заварих Хасан да седи под едно от дърветата и да дъвче сушени черници.

— Какво търсим тук? — изпъшках аз, усещайки, че ми призлява от изтощение.

Той се усмихна.

— Седни до мен Амир ага.

Проснах се запъхтян на тънкия сняг до него.

— Само си губим времето заради теб. Не видя ли, че отиде в обратна посока?

Хасан подхвърли в устата си още една черница.

— Идва насам — каза той.

Едва дишах, а той изобщо не изглеждаше уморен.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам.

— Как може да знаеш?

Той се обърна към мен. От стриганата му глава се стекоха няколко капки пот.

— Бих ли те излъгал, Амир ага?

Изведнъж реших да си поиграя с него.

— Не знам. Би ли?

— По-скоро ще ям пръст — възмутено отвърна той.

— Наистина? Би ли го направил?

Хасан ме погледна озадачено.

— Кое?

— Би ли ял пръст, ако ти кажа? — попитах аз.

Знаех, че въпросът ми е жесток, също като подигравките, че не разбира някоя сложна, дума. Но имаше нещо неустоимо привлекателно — макар и извратено — във възможността да подкачам Хасан. Това донякъде напомняше игрите, в които измъчвахме насекоми. Само че сега той бе в ролята на мравката, а аз държах увеличителното стъкло.

Очите му дълго се взираха в лицето ми. Седяхме там — две малки момчета под вишневото дърво, втренчени един в друг. И ето че онова нещо се случи отново: лицето на Хасан се промени. Може и да не бе промяна в истинския смисъл на думата, но внезапно усетих, че гледам две лица — едното познато, съхранено още в първите ми спомени, а второто спотаено под повърхността. Бях виждал това да се случва преди и винаги леко се стрясках. Другото лице просто изникваше за част от секундата, колкото да остави у мен тревожното чувство, че може вече да съм го срещал някъде. После Хасан примигваше и отново си ставаше същият. Моят Хасан.

— Ако поискаш, ще го направя — отвърна той, като ме гледаше право в очите.

Наведох глава. И до днес ми е трудно да гледам в очите хора като Хасан, изричащи искрено всяка дума.

— Но се чудя — добави той. — Би ли ме помолил някога за подобно нещо, Амир ага?

И тъй, с няколко прости думи обърна срещу самия мен изпитанието, на което го подложих. Ако си играех с него и проверявах верността му, той пък щеше да си играе с мен и да проверява моя здрав разум.

Съжалявах, че съм започнал разговора. Усмихнах се насила.

— Не ставай глупав, Хасан. Знаеш, че не бих го направил.

Хасан също ми отвърна с усмивка. Само че неговата изглеждаше искрена.

— Знам — каза той.