Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

Съдията Ди не каза нищо. Подръпна замислено мустаците си и промълви замислено:

— Естествено, малко вероятно е, но не бива да пренебрегваме възможността това именно да е златното звънче на цензора, избягало от клетката, когато той се е намирал някъде в тази част на града. Докато Цяо Тай събира информация от Мансур на вечерята, ние пък можем да посетим храма и да потърсим там ключа за загадката с изчезването на цензора. И бездруго, доколкото знам, това е една от историческите забележителности на града. Можем по пътя да вечеряме.

— Вие не можете да направите това, господарю — притеснено възкликна Тао Ган. — Преди, когато бяхте местен магистрат, нямаше нищо лошо от време на време да обикаляте града инкогнито. Но сега, когато сте един от най-високопоставените сановници на империята, наистина не можете…

— Мога и ще го направя! — прекъсна го рязко съдията. — В столицата съм длъжен да се съобразявам с всичките условности на положението си, няма как. Но сега не сме в столицата, сега сме в Кантон. И аз няма да оставя да ми се изплъзне щастливата възможност да избягам от протоколните принуди — изпреварвайки всякакви по-нататъшни протести, той рязко се изправи и каза: — Ще се видим в преддверието, отивам да се преоблека.

След като Цяо Тай и Яо напуснаха заседателната зала, Цяо побърза да се отбие в оръжейната, където свали парадното снаряжение и облече тънка сива памучна роба и си сложи черна копринена шапчица. След това се присъедини към господин Яо, който го чакаше до караулката на двореца. Яо предложи да минат през неговия дом, защото и той искаше да се преоблече за вечерята. Качиха се в луксозната носилка на търговеца, отрупана с възглавнички, и скоро стигнаха до дома му. Това беше голяма постройка на запад от губернаторския дворец, близо до храма Гуансяо.

Докато изчакваше Яо в просторната приемна, Цяо Тай огледа парвенюшкия разкош на обзавеждането. Рафтовете по стените бяха отрупани с блестящи сребърни вази, пълни с изкуствени восъчни цветя, по стените висяха червени свитъци с текстове, възхваляващи богатството и влиянието на Яо. Прислужничката, която му поднесе чая, бе прилично облечена, но прекаленият й грим и втораченият поглед, с който го измери, издаваха бивша танцьорка. Не след дълго се появи Яо. Носеше тънка синя роба и обикновена черна шапка с прилепнали краища.

— Да тръгваме — предложи той. — Тази вечер съм доста зает, след вечерята ми предстои важна делова среща. За радост арабските угощения свършват доста рано.

— Какво ще ни поднесат там? — попита Цяо Тай, докато носилката им се клатушкаше по улицата.

— Всъщност обикновени неща, но посвоему вкусни. Наясно сте, надявам се, че кухнята им е съвсем различна от китайската. Опитвали ли сте нашия кантонски задушен октопод? А змиорката?

И започна подробно описание на споменатите ястия, така че устата на Цяо Тай се напълни със слюнка. След това премина на местните вина и напитки. Явно добре си угажда, мислеше си Цяо Тай. Въпреки че Яо си беше едно недодялано парвеню, в крайна сметка не беше неприятен. Когато слязоха от носилката пред простичката, боядисана в бяло будка до портата, Цяо Тай възкликна:

— Днес обядвах доста рано и вашите приказки събудиха вълчи глад в мен. Мога да разкъсам цяло печено прасе, честна дума!

— Шшт! — предупреди го Яо. — И дума не споменавайте за прасета. На мюсюлманите им е забранено дори да ги докосват. Смятат месото им за нечисто. И вино не им се позволява да пият, но пък си имат една друга напитка, която е доста приятна.

Докато обясняваше, Яо почука на вратата, украсена с железен обков във формата на риби. Отвори им стар гърбав арабин с чалма на ивици. Поведе ги през малък вътрешен двор до правоъгълна градина с ниски разцъфнали храсти, подкастрени във всевъзможни причудливи форми. Висок мъж излезе да ги посрещне. Тюрбанът и дългата развяваща се дреха искряха от белота на лунната светлина. Цяо Тай го позна: това беше човекът, който се бе скарал на арабските моряци на кея.

— Мир вам, Мансур! — весело се провикна Яо. — Позволих си да доведа със себе си един приятел, полковник Цяо от столицата.

Арабинът впи големите си блестящи очи в Цяо Тай. Бялото им рязко изпъкваше върху тъмнокафявата му кожа. Той изговори бавно на китайски със звучен глас:

— Мир на всички правоверни!

Цяо Тай си помисли, че ако поздравът се отнасяше само до мюсюлманите, това изключваше тях двамата с Яо и беше доста неучтиво. Но докато разсъждаваше върху въпроса, Яо и арабинът, надвесени над един красив храст, започнаха задълбочено да обсъждат разни градинарски тънкости.