Вирджиния Хенли - Прелъстен

Трябваше да спре и да събере мислите си. Ако презираше нещо с цялото си сърце, това бе страхливостта. Събрала кураж, младата жена пристъпи на откритото пространство сред храсталаците и извика:

— Бърнард Лам, покажи се, за да те видя, хленчещ страхливец такъв!

Мълчание.

— Ела да се бием като мъже, кучи сине!

Абсолютна тишина.

Антония напипа ножа в джоба си.

— Ще те удавя в собствената ти кръв!

Абсолютна, ненарушавана от нищо тишина.

Пулсът й започна да се нормализира. Най-после успя да си поеме дъх с пълни гърди. Ако наистина никой не я преследваше, колко ли глупаво изглеждаше така, докато отправяше грозни заплахи в смълчаната нощ. Реши да се прибира. Воксхол Гардънс вече не я привличаше.

Тръгна с отмерени стъпки. Очите й не пропускаха нищо, ушите й бяха наострени, всичките й сетива бяха нащрек за евентуалната опасност, докато търсеше верния път.

Въздъхна с огромно облекчение, когато най-после премина през портала и напусна парка. Пътят, който водеше към Темза, тази нощ бе изпълнен с хора. Страховете й започнаха да се разсейват и тя се почувства в пълна безопасност. В този момент се случи онова, от което се бе опасявала!

Усети силен удар отзад и изпищя ужасено, падайки пред връхлитащата карета. Вдигна очи нагоре и с ужас видя точно над себе си копитата на двата впрегнати във файтона коня.

Замижа за момент, докато животните правеха странни движения в опитите си да я избегнат. Когато отвори отново очи, видя, че каретата преминава над нея. Знаеше, че щеше да я смаже. Нямаше време да каже дори една молитва. Чу женски писъци. Възбудено говорещи хора й помогнаха да се изправи. Рамото и бедрото й бяха сериозно натъртени, но тя почти не забеляза това. Напудрената й перука се търкаляше на улицата, а сините й атлазени бричове бяха изцапани до коленете, но тя бе жива. С нечия помощ се качи на тротоара и се облегна на стълба на една от уличните лампи. И изведнъж се отпусна на колене, сведе глава и се разрида.

Тълпата я наблюдаваше. Антония се тресеше толкова силно, че зъбите й тракаха. Хората наоколо решиха, че вероятно младият господин, мъртвопиян, се бе изпречил пред идващия екипаж. Разпръснаха се, преди да бъдат призовани за свидетели.

Тони изплака душата си — първо заради преживения шок, след това от чувство за безпомощност. Бърнард Лам никога нямаше да се откаже. Щеше да я преследва до смърт. За нея нямаше да има сигурност нито денем, нито нощем. Остана в това положение доста дълго време. Най-накрая се изправи и се запъти към реката, като се питаше дали братовчед й все още я наблюдава.

Веднага щом излезе от ладията, нае файтон, който да я отведе пред входа на дома й на Кързън Стрийт. Слава Богу, Роз не бе вкъщи. Най-вероятно се наслаждаваше на спектакъла във Воксхол. Младата жена си отключи сама, но състоянието й не остана скрито от проницателния поглед на господин Бърк. Въпреки това икономът не направи никакъв коментар, за което му бе страшно благодарна.

Антония се изкъпа, като непрекъснато гримасничеше заради ужасните си натъртвания. След това си легна, и започна да прави планове за близкото си бъдеще. Отначало реши да се върне в Лам Хол, но бе принудена да се откаже от това. Имението щеше да даде много повече възможности и свобода на действие на омразния й братовчед. Може би все пак в Лондон щеше да е на по-сигурно място. Като че ли за проблема й нямаше разрешение. Мили Боже, какво щеше да прави сега? Необяснимо защо най-силно беше обидена и наранена от Адам Савидж. Защо не я защитаваше той? Защо я гледаше с презрение всеки път, когато засягаше темата за коварството на Бърнард Лам? Защо блудстваше с разни актриси?

Не Адам Савидж бе видяла Антония във Воксхол. Същата тази нощ под прикритието на мрака той прекоси Ламанша. За трети път през тази седмица отплаваше до Франция.

Внезапно съзнанието му бе обсебено от момичето, което бе срещнал във Венеция. Защо не можеше да го открие? Не успяха да намерят никакви следи от Ан Ламбет, което го навеждаше на мисълта, че вероятно бе използвала фалшиво име. Мислите му се насочваха към нея отново и отново, понякога в най-неподходящия момент. Неуловимостта й само още повече засилваше неговата идея-фикс. Тя беше като наркотик — едно вкусване бе достатъчно, за да го обсеби, да започне да копнее непрестанно за него, да иска още и още. Прокле собствената си глупост. И стисна зъби. Не се нуждаеше от никого. На света имаше и други жени със зелени очи и дълги крака. Във всеки случай вече имаше уговорка с Ив и възнамеряваше да осъществи плана си поради практични съображения. Беше минал трийсетте и не му подхождаше да става жертва на романтични фантазии.