Вирджиния Хенли: Кристалната пещера

— Красив?!

Блестящите очи на нимфата отново се плъзнаха алчно по тялото му.

Беше загорял. Белите ленени панталони, отрязани до коленете, ярко контрастираха със смуглата кожа. Черната му като въглен коса се спускаше на буйни къдрици, а очите му бяха със странен тъмносив цвят, който придобиваше сребрист оттенък на необикновената светлина в пещерата. Никога в живота си не бе виждала по-красиво човешко същество. Оказа се напълно запленена от него.

— Да излезем навън, за да те видя по-ясно.

Развеселен, Шон се съгласи. Иначе нямаше да е честно, след като той бе имал възможността да разгледа гърдите й. Запътиха се към изхода. Той бе с около тридесет сантиметра по-висок от нея. Прелестното младо момиче изглежда изобщо не осъзнаваше, че мократа й бяла риза е напълно прозрачна. Излъчваше невинността на дете, но по възхитените погледи, които му хвърляше, той усети първите вълнения на едва напъпващата й женственост.

Изтегнаха се върху златистия пясък под палещите лъчи на слънцето.

— Изглежда не за пръв път яздиш този делфин? — Все още беше омаян от необикновената гледка, на която бе станал неволен свидетел.

— Малък кит.

— Все едно. Това още един път доказва, че англичаните съвсем не са наясно с нещата, само си въобразяват, че са.

— Аз съм само наполовина англичанка — разгорещено възрази момичето.

— И наполовина морска сирена. Досега никога не съм виждал делфини в тези води. Те обичат топлите морета.

— Този сигурно е дошъл с Гълфстрийм. Ангълси има много мек климат и пролетта тук настъпва рано.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Говориш като по учебник.

— Енциклопедия.

Шон избухна в смях, разкривайки белите си зъби.

— Наистина си цяла енциклопедия, англичанке.

— Името ми е Емералд Фицджералд Монтагю. И съм наполовина ирландка! — Слънчевите лъчи бяха изсушили памучната й риза и тъмните й къдрици, които отново бухнаха като облак.

Шон се развесели.

— По-добре да не го казваш пред баща си.

Тъмна сянка пробяга по лицето й.

— Познаваш ли го? — Несъзнателно потръпна.

„Дали го познавам? Той е партньор в незаконната дейност на баща ми откакто съм се родил. Нашите бащи са свързани не само чрез браковете си, но и в нечестивия съюз на контрабандата, кражбите, пиратството и всякакви други измами от подкупа до предателството.“

— Страхуваш ли се от него?

— Наистина ме плаши. И не само мен, а и брат ми Джони.

Думите й събудиха състрадание в душата му. Как е възможно Уилям Монтагю да е баща на това неземно създание? Макар че момичето изглеждаше нетърпеливо да му се довери, Шон остана нащрек. Все пак тя бе дъщеря на английски благородник и следователно по рождение враг на ирландците. Въпреки че О’Тул и Монтагю от години биха съдружници, този съюз се крепеше на печалбата. Шон инстинктивно усещаше, че двамата мъже не се понасят.

— Но майка ми е истински ангел. Тя ме закриля от неговия гняв. Когато баща ми се ядоса, лицето му става пурпурночервено. Тогава тя го отвежда на горния етаж, за да го успокои. Сигурно го омагьосва с някоя ирландска магия, защото когато слезе долу, винаги е доволен и спокоен.

Шон можеше да си представи какво е принудена да върши красивата и млада Амбър Фицджералд, за да защитя децата си.

— Човек никога не се помирява с тиранията — отвратено изрече той.

— Наистина е тиранин. Така и не й позволи да се върне в Ирландия, но мама поне успя да го склони да ни разреши да дойдем на този остров през лятото, докато той се грижи за делата си в адмиралтейството на Ливърпул. Градът е само на няколко часа път оттук, а къщата е прекрасна. Има и наблюдателна кула. Майка ми прекарва с часове там, загледана в любимия й Изумруден остров и минаващите кораби. Колко далеч е Ирландия?

— Дъблин е точно отсреща, може би на около стотина километра… Днес тръгнахме оттам.

— По заповед от адмиралтейството ли сте дошли?

„Адмиралтейството? Как ли пък не!“

— По служба.

Дали тя знаеше за подземията на голямата къща, пълни с контрабандни стоки. Заради собствената й безопасност се надяваше, че не подозира нищо. Амбър обаче сигурно беше наясно. От наблюдателната кула вероятно бе виждала идващите и заминаващи кораби.

На последния курс до Ангълси бе брат му Джоузеф. Тогава той бе заминал за Ливърпул. Днес обаче имаше много стока и се налагаше да бъдат и двамата, за да надхитрят митничарите. Когато разтовариха единия товар и натовариха другия, Джоузеф му предложи да се поразходи из острова.