Ние със стария Мак Лонсбъри излязохме от тази сляпа игра с една златоносна миничка с по четирийсет хиляди долара на глава. Казвам „стария Мак“, но той не беше стар. Четирийсет и една, не повече. Но винаги си е изглеждал стар.
— Анди — казва ми Мак, — омръзна ми да блъскам. Ние с тебе поработихме ячко тези три години. Я да си поотпочинем и да се поразтоварим от тия парици, дето ни влязоха в ръцете.
— Това предложение ми допада — казвам аз. — Нека поживеем известно време като набоби, та да видим как изглежда това. Какво смяташ: да направим едно пътешествие до Ниагара или да го ударим на комар.
— Години наред съм си мислил — казва Мак, — че ако един ден ми паднат повечко пари, ще наема някъде една двустайна къщурка, ще си взема за готвач някой китаец, ще седя само по чорапи и ще чета „История на цивилизацията“ от Бъкъл.
— Дааа, това е полезно за стомаха, приятно за душата и скромно, без вулгарна показност — казвам аз. — И не виждам нищо по-добро, в което човек може да вложи парите си. Дай ми само един часовник с кукувица и самоучителя за банджо на Сеп Уинър, и аз съм готов да се присъединя към теб.
След седмица ние с Мак се изтърсваме в градчето Пиня, на трийсетина мили от Денвър, и намираме една елегантна къщичка с две стаи — точно каквато ни трябва. Внесохме една торба пари в градската банка и се запознахме с всичките триста и четирсет граждани на Пиня. От Денвър докарахме китаеца, часовника с кукувицата, Бъкъл и самоучителя и те веднага внесоха в къщурката ни домашен уют.
Ако някой ви каже, че богатството не носи щастие, не му вярвайте. Да можехте само да видите как старият Мак седи в люлеещия се стол, вирнал на прозореца краката си в сини плетени чорапи, и как поглъща през очилата плявата на Бъкъл! Това бе картина на доволство, на която и самият Рокфелър би завидял. А аз се учех да свиря на банджото „Старият негър Зип“, кукувицата казваше навреме своите забележки, а пък А-Синг изпълваше въздуха с такъв вълшебен мирис на шунка с яйца, от който би се засрамила и горската теменужка. Когато притъмнееше толкова, че вече не можеше да се различават алабализмите на Бъкъл и нотите на самоучителя, ние с Мак запалвахме лулите и разговаряхме за наука, за лов на бисерни миди, за ишиас, за Египет, за правопис, за риби, за пасати, за кожи, за благодарността, за орли и за още сума неща, за които преди все не ни стигаше време да изкажем разбиранията си.
Една вечер Мак отвори дума и ме попита дали познавам добре навиците и политиката на женското съсловие.
— Разбира се — казвам аз самоуверено. — Познавам ги от Алфред до Омаха. Женската природа и тям подобни — казвам — са ми така ясни, както са ясни на катъра Скалистите планини. Надушвам им всички стъпки и зигзаги.
— Да ти кажа право, Анди — изповяда се Мак и като че въздъхна, — никога не ми се е случвало да се натъкна на тяхното благоразположение. Сигурно и в мен е могла да трепне склонност към тяхната близост, но все не ми е оставало време. От четиринайсетгодишен си вадя сам хляба и моите логически разсъждения не можаха да се обогатят с онези чувства, които съгласно описанията извиква тази секта. И понякога съжалявам за това — казва Мак.
— Жените са неблагодарен предмет за изучаване — казвам аз, — но всичко зависи от ъгъла на зрение. И въпреки че се различават една от друга рационално, често съм забелязвал, че никак не си приличат и в отсенките на контраста.
— Струва ми се — продължава Мак, — че човек трябва да проявява интерес към предмета и да се вдъхновява от тази секта, докато е млад и предопределен за това. Аз комай съм вече твърде стар, за да се включа в тази учебна програма.
— Знам ли — казвам аз, — може би е по-добре да отдадеш предпочитанията си на торба пари и пълно освобождение от всякакви бездоволства. Но аз не съжалявам, че ги познавам така добре — казвам. — Който разбира симптомите и фокусите на женското съсловие, няма да пропадне в живота.
Ние се задържахме в Пиня, защото градчето ни харесваше. Някои хора предпочитат да харчат парите си с гръм и трясък и в непрекъснато движене, но на нас с Мак ни беше дошло до гуша от шумотевица и хотелски пешкири. Населението на Пиня се държеше добре с нас. А-Синг забъркваше манджите по наш вкус. Мак и Бъкъл бяха неразделни като обирници на гробове, а аз изтръгвах от струните на банджото сърцевъзбудително подобие на „Момичета от Бъфало, излезте тази вечер“.
Един ден получих телеграма от Спрейт, от Ню Мексико, гдето този човек разработваше мина, в която имах капитал. Налагаше се да замина и аз останах там два месеца. Но изгарях от нетърпение да се върна в Пиня и да се радвам отново на живота.
Читать дальше