О. Хенри: Откуп

Когато стигнах до къщичката ни, за малко не припаднах. Мак стоеше на прага; и ако ангелите плачат, сега в никакъв случай не биха се засмели.

Това не беше човек, а зрелище. Бога ми! Дори нещо по-страшно — театър, амфитеатър, амфитрион!

Беше със сюртук, с лъскави чепици, бяла жилетка и цилиндър; а на фасадата му забучен стрък мушкато, голям колкото цяла връзка спанак. И се подсмихва, и се криви като търгаш от пъкъла или дете, кога има колики.

— Здравей, Анди — казва Мак обезлицял. — Радвам се, че се връщаш. Докато те нямаше, тук станаха някои промени.

— Виждам — казвам аз — и трябва да ти кажа, че това е кощунствено явление. Бог те е създал не такъв, Мак Лонсбъри. Защо омалоценяваш неговото творение със своята дръзка разпуснатост?

— Но чакай, Анди — казва той, — след като ти замина, мене ме избраха за мирови съдия.

Вгледах се отблизо в Мак. Той беше неспокоен и развълнуван. А един миров съдия трябва да бъде мирен и безутешен.

Точно в този миг по тротоара се зададе младо момиче и аз видях как Мак се усмихна сковано и се изчерви, а после повдигна цилиндъра, ухили се и се поклони, тя също се ухили и поклони и отмина.

— Ти си безнадеждно загубен — казвам аз, — ако на тези години те е хванала любовна треска. Аз си мислех, че вече не може да те пипне. Та и лачени чепици! И всичко това само за някакви си два месеца.

— Тази вечер ме чака сватба — казва Мак явно възбуден. — Това е булката.

— Ей, забравих нещо в пощата — казвам аз и хуквам.

След стотина крачки настигнах момичето. Свалих шапка и й се представих. Тя беше около деветнайсетгодишна, но младееше за годините си. Тя се изчерви, а после ме изгледа студено, като че представлявах снежната виелица от „Двете сирачета“.

— Доколкото разбрах, тази вечер ще се венчавате — казах аз.

— Точно така — каза тя. — Да имате някакви възражения?

— Слушай, сестро — подхващам аз.

— Говорите с госпожица Ребоза Ред — докача се тя.

— Знам — казвам. — Та слушай, Ребоза, аз съм на такива години, че може да съм вземал пари назаем от баща ти. А тази стара, наконтена, натруфена, подправена, страдаща от морска болест мърша, която се дуе като безподобен пуяк и пристъпя важно с лачените си чепици, е по една случайност най-добрият ми приятел. Него ли намери да вложиш в това брачно предприятие?

— Ами като няма друг — отвръща госпожица Ребоза.

— Глупости! — казвам аз и хвърлям убийствен поглед на възхищение към тена на лицето и композицията на чертите й. — С твоята красота ти можеш да завъртиш, когото си искаш. Чуй ме, Ребоза, старият Мак не става за тази работа. Той е бил на двадесет и две годни, когато баща ти те е създал, както се изразяват вестниците. Този негов неочакван разцвет няма да трае дълго. Той целият е продухан от старост, целомъдрие и гнилост. Това неговото е злокачествен случай на закъсняло лято. Той пропуснал късмета си, когато е бил млад, а сега иска да измоли от природата лихвите върху полицата, която Купидон му е подписал, вместо да му плати в брой. Ребоза, твърдо ли си решила този брак да се състои?

— Абсолютно — казва тя и залюлява теменужките на шапката си. — И мисля, че не само аз.

— В колко часа трябва да стане това? — питам аз.

— В шест — казва тя.

Веднага реших как да действувам. Трябваше да направя всичко, за да спася стария Мак. Да позволя такъв добър, отлежал, неподходящ за брак мъж да стане жертва на някакво момиченце, което още не е отвикнало да гризе молива и да закопчава престилката си откъм гърба — не, това надхвърляше границите на моето търпение.

— Ребоза — казвам аз сериозно, като греба с две ръце от запасите си от познания за женската умствена интуиция, — няма ли в Пиня някой младеж… някой хубав младеж, който да ти харесва.

— Има — казва Ребоза и кима с теменугите. — Има, разбира се. Що за въпрос, боже мой!

— А той харесва ли те — питам аз. — Какво е неговото отношение към тебе?

— Луд е по мен — казва Ребоза. — Мама започна да полива стъпалата пред входа с вода, че той иначе по цял ден там седеше. Но тази вечер ще се свърши с всичко това — довършва тя с въздишка.

— Ребоза — казвам аз, — ти всъщност не изпитваш към стария Мак това силно обожание, което се нарича любов. Прав ли съм?

— Само това ми липсваше! — възкликна момичето. — Та той е сух като угаснал вулкан. Как можахте да го измислите!

— А кой е младежът, когото харесваш? — осведомявам се аз.

— Еди Бейлз — казва тя. — Работи в бакалницата на Крозби. Но изкарва само трийсет и пет долара на месец. Ела Ноукс беше луда по него.