Емил Зола - Тайните на Марсилия

Той богохулстваше, сочеше с пръст небето, обсипваше с гнусни думи племенницата си и Филип. Болестта го обхващаше все по-силно, чувстваше, че изстива, и ужасът от близкия край го правеше още по-свиреп. Приличаше на разярено, но немощно животно.

Бланш се отдръпна и се подпря на леглото на ранения, който я гледаше все така нежно, наведе се над него и го попита тихо:

– Ще подадете ли ръка на този човек?

Филип се усмихна.

– Да, прощавам му и желая той също да ми прости... Искам да живея с теб на небето... Нали ще молиш Бог да ме приеме в твоя рай?

Силно развълнувана, Бланш взе ръката на умиращия, който потрепера.

– Подайте си ръката – помоли господин Дьо Казалис тя.

– Не, никога, никога! – изкрещя той, разтърсен от гърч. – Не искам да живея с вас, на вашето небе. Предпочитам огъня на ада... Върви си... Никога, никога....

Превиваше двете си ръце от болка и докато викаше, бе разтърсен от нова конвулсия, след което издъхна. Трупът му остана сгърчен.

Бланш бе извърнала глава ужасена. Когато погледна Филип, той също издъхваше. Стискаше слабо ръката ѝ. Погледът му се бе прояснил, а устните му се разтвориха в лека усмивка. Представяше си, че е умрял отдавна, не мислеше вече за брат си, който беше там, нито за сина си, когото бе поискал да види.

– Нали ще ме отведеш там? – прошепна тихо той и умря.

В този момент в стаята влязоха Фин и Жозеф. Мариус затвори очите на брат си. Фин коленичи, обезумяла от мъка. Бедното дете, останало само до леглото, ридаеше, без да разбира нищо. Бланш гледаше Жозеф с отчаяние. Изведнъж си спомни, че е опасно детето да стои там, целуна ръката на Филип, която все още държеше; после взе Жозеф на ръце и го изнесе бързо от стаята. Господин Мартели трябваше да изведе Мариус и Фин. Когато Мариус се канеше да тръгва, чу гласа на умираща жена, която го викаше:

– Не ме ли познавате? Забравили сте нещастната Арманд. Бях се заклела да ви потърся отново само след като получа опрощение. Бях санитарка в тази болница и сега умирам... Бихте ли ми подали ръката си?

Мариус стисна ръката на нещастницата. Едва тогава разбра къде се намираше. Погълнат от страданието си, не бе погледнал наоколо. Изведнъж видя стаята, пълна с агонизиращи хора. Господин Мартели му посочи мъртвия абат Шастание. От този миг му се струваше, че вижда смъртта, изправена сред стаята, разперила огромни ръце. Подкани с жест Фин да излезе и я последва. Беше му се завил свят.

Когато заслизаха по стълбите, забелязаха, че Жозеф бе изчезнал. Търсиха го, разпитваха за него навсякъде. Накрая го намериха в дъното на вътрешния двор. Една сестра от "Сен Венсан дьо Пол" ги прегръщаше и целуваше силно.

На следващия ден на погребението на брат си Мариус узна, че сестра Бланш е получила през нощта пристъп.

Изминаха десет години. Господин Мартели се оттегли във вила, построена върху скалите на Андум. Живее там със сестра си. Тъгува единствено за това, че свободата е растение, което не вирее добре във Франция; знае, че ще умре, преди да е видял идването на демокрацията.

Мариус зае мястото му в службата на улица "Дарс". Благодарение на наследството, получено от Жозеф след смъртта на майка му и господин Дьо Казалис, той успя значително да разшири дейността си. Собствениците на кораби Кайол имат в момента една от най-големите къщи в Марсилия.

Фин и Мариус остаряха в любов и щастие, очаквани толкова дълго. Фин все така очарова със своето спокойствие и нежност. Брат ѝ Каде е един от най-активните съдружници на фирмата.

Жозеф е вече голямо деветнадесетгодишно момче, което притежава нежната красота на Бланш и страстната енергия на Филип. Току-що е завършил училище и смята да работи с чичо си, на когото е поверил грижата за управлението на своето богатство.

Понякога вечер, когато всички са заедно, говорят за миналото. Спомнят си за скъпите Бланш и Филип, но в сълзите, които проливат, няма горчивина. Цари покой и спомените са нежни като тъжна и далечна мелодия.

Всяка година Жозеф ходи в Ламбеск, за да открие ловния се-зон с господин Дьо Жирус. Графът е доста стар, но все още притежава присъщия си буден и оригинален дух. Впрочем той вече не скучае. Реши да основе голям завод.

– Ах, ако можехте само да чуете какво говорят за мен благородниците от областта – често споделяше с младежа той.

– Якобинец съм и сключих неравен брак, като се ожених за индустрията... Виждате ли, съжалявам, че не съм се родил работник, защото нямаше да прекарам петдесет години от живота си в празно и безполезно съществуване в този край на Франция.