Емил Зола - Тайните на Марсилия

Отново затвори очи. Мариус лъжеше. Бе дотичал, без да предупреди Фин и Жозеф – искаше да им спести мъката поне за няколко часа. Би дал всичко на света, за да изпълни желанието на брат си и да доведе детето.

– Да ида ли да взема малкия? – попита Совер, който се чувстваше доста зле сред болните от холера, но не смееше да си отиде.

Мариус бързо се съгласи и той тръгна.

Филип сигурно бе чул. Отвори отново очи и благодари на брат си с поглед. Когато извърна глава, по лицето му се изписа щастлив възторг: бе забелязал Бланш, която се приближи, чула гласа му.

– Умрял ли съм вече? – прошепна той. – О, скъпо и нежно видение!

И отново изгуби съзнание.

Когато файтонът с Филип се отдалечи, господин Дьо Казалис благодари на сержантите, които му бяха станали секунданти:

– Господа, простете, че ви обезпокоих, и ми позволете да ви откарам в Марсилия.

Сержантите отговориха, че могат да се върнат и сами в града. Но господин Дьо Казалис настояваше. Истината беше, че той искаше да узнае дали Филип наистина е мъртъв. Не смееше да се радва, преди да е видял неприятеля си в ковчег.

Когато файтонът с бившия депутат и сержантите излизаше от улица "Екс", той бе спрян от тържествена процесия, която връщаше статуята на Светата майка закрилница, която бе покровителка на Марсилия, в църквата ѝ. При бедствие жителите я разнасят из града, падат на колене пред нея и молят за милост.

Това препятствие разгневи господин Дьо Казалис. Трябваше да чака цял четвърт час. Дълбоко в себе си пращаше процесията по дяволите, защото бързаше да получи новини за Филип.

Но в мига, в който Богородицата минаваше край него, той изведнъж почувства смъртна студенина да се разлива по тялото му. Подпря се на рамото на единия от сержантите и изведнъж се свлече в колата с глух стон.

Поразен бе от смъртоносна болест. Бе се спасил от ръката на Филип, но с наказанието му се бе заела холерата.

Двамата сержанти излязоха от колата. Тълпата, разбрала, че вътре има болен от холера, се отдръпна ужасено.

– Водете го веднага в болницата – викна единият от сержантите.

Кочияшът удари коня с камшик и файтонът навлезе в стария град, откъдето бе дошла процесията. След няколко минути бе пред болницата.

Двама санитари поеха господин Дьо Казалис, за да го отнесат в стаята с болните от холера. Имаше само едно свободно легло и то бе до леглото на Филип.

Когато донесоха бившия депутат вече почернял, Мариус и господин Мартели го познаха и се отдръпнаха ужасено.

Господин Дьо Казалис не видя веднага какъв съсед му бе отредила съдбата. Болестта го бе поразила много бързо... С него беше свършено. В миг на конвулсия той се повдигна и най-сетне забеляза лежащия в безсъзнание на съседното легло Филип. Изсмя се злорадо, помисли, че врагът му е мъртъв. После си помисли, че и той самият ще умре, че няма да живее дълго, за да вкуси от сладостта на отмъщението. Тогава се отпусна в леглото със силни яростни викове:

– Спасете ме, искам да живея! Богат съм, ще ви платя!

И се преви в още по-ужасни болки. Крещеше, че нещо вътре в него го разкъсва.

Филип отново бе отворил очи. Пресипналият глас на неговия враг го изтръгна от смъртния унес, който вече обхващаше тялото му. Повдигна глава и погледна господин Дьо Казалис като в сън.

Когато бившият депутат видя, че Филип възкръсва и го гледа с неясен поглед, обзет от ярост и гняв извика:

– Той е още жив! Ах, този негодник ще живее, а аз ще умра!

Двамата се гледаха. Дори пред лицето на смъртта омразата ги изправяше един срещу друг. Изведнъж сред тишината чуха божествен глас:

– Подайте си ръце, аз го искам. Към вечността не бива да се тръгва с омраза в сърцето.

Повдигнаха глави и забелязаха до себе си Бланш, изправена, със сива роба. Стори им се пораснала.

Филип мълчаливо вдигна молитвено ръце. Мислеше, че е вече в отвъдното, където често бе мечтал да намери любимата си. Сънят му продължаваше.

Господин Дьо Казалис стисна зъби, като чу да се говори за мир. Появата на племенницата му го разгневи окончателно.

– Кой те доведе тук? – извика той. – Знаела си, че ще умра, и си дошла да се порадваш на смъртта ми!

– Чуйте – продължи Бланш, – Господ ще ви съди. Не се явявайте пред него с омраза в душата... За Бога, подайте ръка на Филип.

– Не, никога! По-скоро ще бъда прокълнат, отколкото да се помиря с него... Когато се прицелих в него, знаех добре, че той ще умре. Не се надявай да го спасиш и отново да ти стане любовник.