Емил Зола - Тайните на Марсилия

Когато Филип и господин Мартели си тръгнаха, господин Дьо Жирус разговаря дълго с Мариус за господин Дьо Казалис. Каде бе предал на зет си книжата, намерени в джоба на Матеус, между които бе писмото, което агентът бе получил от господаря си и което му гарантираше известна сума като награда за похищението на Жозеф. Подобен документ представляваше страшно оръжие. Сега вече Кайолови можеха да накарат чичото на Бланш да върне заграбеното.

Според Мариус най-добре беше да не искат никакви пари от господин Дьо Казалис, а да използват единствено намереното у Матеус писмо като постоянна заплаха, която би принудила депутата да се откаже от всякакви действия срещу Филип. Един скандал можеше само да навреди на цялото семейство.

Господин Дьо Жирус одобри напълно тази безкористност и се зае лично да се срещне с господин Дьо Казалис. На другия ден отиде при него и двамата останаха затворени в стаята два часа. Домашната прислуга чуваше само ужасни викове. Никой никога не разбра какъв е бил разговорът между двамата благородници. Сигурно господин Дьо Жирус жестоко бе упрекнал господин Дьо Казалис за неговата непочтеност и като честен човек го бе посрамил, за да получи от него тържествени обещания. Ето как в тази история един аристократ разобличаваше недостатъците на друг, но насаме. Когато господин Дьо Жирус си тръгна, слугите забелязаха, че господарят им го изпраща смирено, без да каже нищо и с бледо лице.

След час старият граф и Филип пътуваха в кабриолет, който ги отвеждаше в Ламбеск.

Година след кървавите събития, за които читателят току-що прочете, над Марсилия отново премина полъхът на смъртта. Смъртните случаи бяха вече не двадесет-тридесет – хората загиваха със стотици: след гражданската война дойде холерата.

Би било мъчително да се пише за многобройните епидемии, които обхванаха Марсилия. Разположението на града, топлият климат, постоянните връзки с Африка, мърсотията на старите улици; всичко сякаш го предопределя фатално като огнище на инфекция, където заразните болести се разпространяват със страшна бързина. Щом настъпи лятото, той е изложен на опасност. И при най-малката небрежност, ако за нещастие се промъкне страшният бич, какъвто е епидемията, скоро обхваща крайбрежието, а оттам и цяла Франция.

В началото епидемията от 1849 година не бе толкова силна. Избухна към средата на август. Твърди се, че е станала опасна след дебаркирането на конвой от болни войници, дошъл от Рим и Алжир. Говори се, че петдесет от тези войници умрели в нощта на пристигането. Оттогава епидемията се разпространила в Марсилия.

Политическите страсти на времето силно упрекнаха републиканското правителство за декрета от десети август, който позволяваше на корабите, идващи от изток, да влизат свободно в пристанището само с обикновена декларация на корабните лекари. Така този декрет премахваше карантината и откриваше града за кълновете на болестта.

Впрочем инкубационният период бе доста дълъг. В края на август жертвите станаха сто деветдесет и шест. Но септември бе страшен: имаше хиляда и двеста умрели. Епидемията свърши през октомври, след като отне живота на още петстотин души.

Безумна паника обхвана жителите още в първите дни. Започна всеобщо бягство. Новината, че в града отново е избухнала холера, обиколи кварталите с мълниеносна бързина. Мъж бе умрял в ужасна агония, но много скоро клюкарките започнаха да твърдят, че са видели не едно, а петдесет погребения. Народът обвиняваше шепнешком богатите, че са отровили водата на всички чешми. Това още повече засилваше паниката. Някакъв нещастник, който пиеше от чешмата на главната улица, едва не бе убит, защото един работник твърдеше, че го видял да хвърля нещо във водата.

Страхът деформираше невероятно изостреното въображение на хората. На жителите им се струваше, че заразата се носи от вятъра. Не смееха да пият, не смееха да дишат. Жените вървяха по улиците с кърпички на устата. Марсилците сякаш вече не живееха.

Градът бе обезлюдял. Тези, които успяха да избягат, се спасиха. Околните села се изпълниха с бежанци. А някои се разположиха на лагер чак по хълмовете на Нерт: предпочитаха да живеят под небето, да спят в палатки, отколкото да останат в града, където смъртта ги дебнеше на всеки ъгъл. Богатите, които имаха имения или можеха да си наемат, се измъкнаха първи; после и служителите, и работниците, които ежедневно излагаxa живота си на опасност, се почувстваха слаби пред това бедствие и много от тях предпочетоха да избягат, дори с риск да гладуват. Постепенно Марсилия се превърна в безлюден и мрачен град.