Емил Зола - Тайните на Марсилия

Господин Мартели съпроводи Филип. Не искаше да си тръгне преди идването на Мариус. Стаята, в която влезе, имаше зловещ вид. Това бе дълго помещение с два реда бели легла, наредени до стените като гробове, а в тях се виждаха някакви полу-трупове, сгърчени в ужасна агония, които крещяха от болка: това бе лицето на страшната болест.

Монахини, слаби и нежни жени, обикаляха спокойно около леглата и помагаха на лекарите.

Господин Мартели бе приседнал до дюшека, на който бяха сложили Филип. Гледаше смъртта право в очите и следеше с поглед забързаните монахини.

На няколко крачки от него видя монахиня, която с нежни думи облекчаваше последните мигове на един старец, чието лице, изкривено от агонията, му се стори познато. Приближи се и с болка разпозна абат Шастание. Свещеникът умираше, станал жертва на пламенното си милосърдие. От началото на епидемията не бе почивал нито час; денонощно обикаляше къщите на бедните, обикаляше семействата, в които имаше болни; бе продал всичко, което имаше, за да помага на бедните, и когато остана само с дрехите на гърба, започна да иска помощ от богатите. Сутринта, когато излизаше от една къща в стария град, самият той бе поразен насред улицата от пристъп на холера. Отведоха го бързо в болницата. Вече два часа страдаше тихо.

Когато господин Мартели се приближи до него, очите на абата се замъгляваха, вече почти не виждаше. Разпозна обаче собственика на кораби. Усмихна се, но не можа да каже нищо. Тогава повдигна ръка и посочи към небето.

Издъхна спокоен. Господин Мартели го гледаше мълчаливо. После се върна и седна до Филип, който все така лежеше неподвижно като труп. В този момент младата сестра, след като коленичи за миг пред тялото на абат Шастание, се приближи, за да види дали не може да помогне с нещо на ранения.

Щом видя Филип, младата жена видимо се развълнува. Без да откъсва поглед от лицето му, притиснала с ръка гърдите си, тя остана неподвижна, потънала в мъчително съзерцание.

Точно в този момент влязоха Мариус и Совер. Когато видя брат си неподвижен и блед, Мариус бе разтърсен от силно ридание. Вестта за дуела и раняването на Филип бяха толкова внезапни, че той просто бе обезумял. Бе дотичал, без дори да може да заплаче. Неговото спокойствие плашеше Совер.

Когато дойде при болния, Мариус се разплака, извика настойчиво лекар, молеше да го излекуват. Лекарят, който беше в стаята, при този силен изблик на страдание се съгласи да огледа отново раната. Нещо жегна Мариус, когато раненият простена глухо при допира на инструмента.

Младата сестра потрепера от вика на умиращия. Приближи се и Мариус я забеляза.

– Вие тук? – прошепна той гневно. – Ах, значи сте дошли да присъствате на последните мигове на този, когото вашата любов обрече на нещастие... Вие сте достойна племенница на чичо си, който току-що уби брат ми...

Младата сестра събра молитвено ръце. Гледаше Мариус със смирен и молещ поглед, без да може да отговори – толкова силно страхът стягаше гърлото ѝ.

– Простете ми – продължи веднага младежът, – не зная какво говоря... Не стойте там. Филип може да ви види, като отвори очи... Нали? Трябва да му спестяваме силните вълнения.

Мариус говореше като дете, бълнуваше: когато позна Бланш в дрехите на сестрите от "Сен Венсан дьо Пол", наистина повярва, че пред него се изправя призрак. Тя му напомняше цялото изпълнено със страдание минало.

За да изкупи вината си, Бланш бе пожелала, след като започна епидемията, да работи в марсилската болница. Може би се надяваше да умре там смело и самоотвержено като мъченица. Никой не би предположил какво крехко детство бе имала тя и от какво знатно потекло беше, когато я виждаха приведена над тези ужасни лица на умиращи хора; усмивките ѝ облекчаваха последните им страдания. Неколкократно се бяха опитали да я отделят оттам, като ѝ казаха, че вече е получила опрощение. Но след като дълго се бе молила, ѝ разрешиха да остане. Вече от месец предизвикваше смъртта, която я щадеше.

Агонията на абат Шастание и видът на безжизнения Филип я разтърсиха силно и това пречупи смелостта ѝ. Олюляваше се, цялото ѝ човешко чувство се пробуждаше.

Отдръпна се малко назад, подчинила се на жеста на Мариус. Лекарят привършваше превръзката. Филип отвори очи и погледна учудено. Забеляза брат си, спомни си всичко.

Мариус се наведе. С огромно усилие сдържаше сълзите си.

– Не виждам Жозеф – промълви съвсем тихо Филип. – Къде е той?

– Ще дойде.

– Веднага ли? Искам да го видя... веднага... веднага...