Емил Зола - Тайните на Марсилия

– Не, не можем да се бием така. Ако ви застрелям, ще ме обвинят в убийство. Трябват ни секунданти.

– Откъде да ги вземем?

– След два часа всеки от нас може да се върне от Марсилия с по двама приятели.

– Добре. Срещата ще бъде в дванадесет часа на същото място.

Говореха твърдо, без обидни думи. Предизвикателството бе естествено, сякаш ставаше дума за нещо отдавна уговорено.

Филип веднага отиде в Марсилия. Реши да не казва на брат си за дуела. Чувстваше колко необходим и съдбоносен е той и затова не искаше никой да му попречи.

Спусна се по главната улица и срещна Совер, който вървеше с широки крачки.

– Не ме спирайте – предупреди той. – Бързам да се върна в Егалад. Хората тук измират като мухи. Вчера имаше осемдесет умрели.

Без да го изслуша докрай, Филип му съобщи, че му предстои дуел и че разчита на него. Когато му каза името на противника си, Совер възкликна:

– Идвам с вас! Никак няма да ми е неприятно да видя как ще пръснете черепа на този злодей.

Отидоха заедно при господин Мартели. Неговото смело поведение предизвикваше в Марсилия всеобщо възхищение. Собственикът на кораби изслуша внимателно Филип и също като него сметна, че дуелът е неизбежен и необходим.

– На ваше разположение съм – заяви кратко той.

Тримата мъже взеха файтон и малко преди дванадесет часа навлязоха в боровата гора, където трябваше да чакат господин Дьо Казалис.

Най-сетне той пристигна. След като напразно бе обикалял Марсилия, без да открие двама от приятелите си, бе решил да отиде за секунданти в една казарма. Двама сержанти приеха охотно да тръгнат с него.

Щом файтонът му пристигна и спря до този на Филип, крачките бързо и мълчаливо бяха изброени, оръжията – заредени още преди да се намесят секундантите. Никога подготовката за един дуел не е била толкова кратка.

Когато застанаха един срещу друг, Филип, когото съдбата бе поставила в по-изгодно положение, вдигна оръжието, готов за стрелба.

Потрепера от някакво предчувствие. Преди идването на господин Дьо Казалис той се вглеждаше тъжно в заобикалящата го борова горичка, където някога бе обичал. Често съдбата е жестока. Декорът бе същият, огромното небе се простираше все така кристално чисто, полето – спокойно и красиво.

Когато видя пистолета си, Филип си спомни, че точно тук, на това място, Бланш го бе целунала някога за първи път. Този спомен го развълнува дълбоко. Стори му се, че сърцето му шепне: "Където съгреших, там ще бъда наказан."

Натисна спусъка с трепереща ръка. Куршумът счупи клона на един бор. Беше се прицелил лошо.

Господин Дьо Казалис вдигна също оръжието си. Насочи го към Филип. Погледът му бе изгарящ. Силно пребледнели, Совер и Мартели чакаха. Филип леко се отмести, гледайки смело насочения към него пистолет. Но той не го виждаше, мислеше неволно за Бланш и чувстваше как цялото му същество все по-силно крещи: "Където съгреших, там ще бъда наказан."

Последва изстрел. Филип падна.

Совер и господин Мартели се спуснаха към ранения, който лежеше на тревата.

– Ранен ли сте? – попита с разтреперан глас бившият управител.

– Умирам – прошепна Филип. – Това място явно е било фатално за мен...

И изгуби съзнание. Двамата секунданти се разбраха за миг. В бързината не бяха се сетили да доведат лекар. Раненият трябваше незабавно да бъде откаран в Марсилия.

– Чуйте – предложи господин Мартели, – ще го кача във файтона и ще го откарам в болницата на манастира. Там ще му окажат най-бързо помощ... Вие през това време идете да предупредите брат му... Гледайте младата жена и детето да не разберат нищо.

И двамата бяха много разстроени. Струваше им се, че загубват много близък човек. Совер побягна към Сен Жюст, а господин Мартели, подпомогнат от сержантите, занесе Филип във файтона. Господин Дьо Казалис се бе отдалечил: преструваше се на безразличен, но сърцето му щеше да изскочи от радост.

Собственикът на кораби подкани кочияша да кара бавно. През целия мъчителен час, докато продължи тъжното пътуване, той придържаше отпуснатата глава на ранения. Бе сложил кърпичка на раната, за да спре кръвта, но Филип бе толкова слаб, че господин Мартели се страхуваше да не издъхне, преди да стигнат до болницата.

Когато пристигнаха и господин Мартели съобщи, че води ранен, веднага му отговориха, че няма места. Накрая го приеха, но тъй като всички легла бяха заети, настаниха Филип при болните от холера. Лекарят, който веднага дойде да го прегледа, поклати глава и каза, че няма значение къде ще го сложат и за него това не е опасно.