О. Хенри - Пътища

— Щат Ню Йорк — отвърна Додсън Акулата и като седна на един камък, задъвка вейка. — Родил съм се в една ферма в окръга Ълстър. Избягах от къщи на седемнайсет години. А в Запада попаднах случайно. Вървях си по пътя с вързопа в ръка и исках да стигна в Ню Йорк. Мислех си, ще отида там и ще натрупам сума пара. Все ми се струваше, че само за това съм роден. Една вечер стигнах до едно място, дето пътят се раздвояваше, и се зачудих накъде да хвана. Половин час мислих и накрая свърнах наляво. Същата вечер настигнах един каубойски цирк, който обикаляше малките градчета, й с него се домъкнах на Запад. Често си мисля, дали нямаше да бъда друг, ако бях хванал другия път?

— Според мене все същият щеше да си бъдеш — отвърна философски Боб Тидбол, без много да му мисли. — Работата не е в това кой път ще избереш; във всеки от нас си има нещо, от което зависи какъв ще стане.

Додсън Акулата стана и се облегна на едно дърво.

— Много ми е мъка, че твоя дорестия, Боб, си счупи крака — каза той почти тъжно.

— И на мене — съгласи се Боб. — Биваше си го кончето, дума да не става. Но Боливар ще ни издържи като нищо. Аз викам да мърдаме, какво ще кажеш. Акула? Ей сега ще прибера в чувала тия нещица и да се понася ме.

Боб Тидбол сложи плячката в чувала и го стегна здраво с въже. Когато вдигна глава, първото нещо, което му се хвърли в очи, беше дулото на револвер, насочен срещу него от нетрепващата ръка на Додсън Акулата.

— Зарежи тия шеги — ухили се Боб. — Време е да се омитаме.

— Не мърдай, Боб! — каза Акулата. — Никъде няма да се омиташ. Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че място има само за един. Боливар е грогясал и не може да носи двама.

— Ние с тебе сме приятелчета цели три години — каза спокойно Боб. — Рискували — сме живота си не веднъж и дваж. Аз винаги съм бил честен с тебе и съм те смятал за мъжко момче. По едно време чувах някакви истории за тебе — че си убил двама души за нищо и никакво, но не повярвах. Ако си решил да се пошегуваш, Акула, прибери сега желязото и да се мятаме на Боливар. А пък ако мислиш да стреляш, стреляй, кучи сине!

Лицето на Додсън Акулата имаше дълбоко опечален вид.

— Да знаеш само колко ми е мъчно, че твоят кон си счупи крака — въздъхна той.

И само след миг лицето му се промени — сега на него се четеше студена жестокост, примесена с неумолима алчност. От това лице надникна душата на човека — както понякога от прозореца на почтена къща надниква лице на злодей.

И наистина на Боб Тидбол не бе съдено „да се омете“. Клисурата прокънтя от смъртоносния изстрел на вероломния приятел, а скалите отвърнаха с възмутено ехо. И Боливар, неволният съучастник в убийството, понесе бързо последния от шайката, която ограби Залез-експрес, и не стана нужда да носи двама.

Додсън Акулата препускаше през гората, но изведнъж дърветата пред него започнаха да избледняват и да се губят; револверът в дясната му ръка се превърна в изящно извита дръжка на махагоново кресло: конското седло се оказа тапицирано и като отвори очи, гой видя, че краката му са пъхнати не в стремена, а почиват кротко на ръба на масивно дъбово бюро.

Та ви обяснявам, че Додсън от фирмата „Додсън и Декър“, борсови посредници на Уолстрийт, отвори очи. До креслото стоеше доверчивият му секретар Пийбоди и не се решаваше да заговори. Отдолу долиташе грохот на колела, някъде приспивно бръмчеше вентилатор.

— Кхъм-кхъм! Пийбоди — примигна Додсън, — аз като че ли съм заспал. Сънувах невероятен сън. Но какво има, Пийбоди?

— Господин Уилямз, от „Трейси и Уилямз“ ви чака, сър. Дошъл е да си уреди сметките във връзка с X.Y.Z. Той загази с тези акции, ако си спомняте, сър.

— Да, помня. А как вървят днес X.Y.Z.?

— Един и осемдесет и пет, сър.

— Тогава ще ги плати по толкова.

— Извинете, че си позволявам това, сър, но аз вече говорих с Уилямз — каза Пийбоди някак неспокоен. — Той е ваш стар приятел, господин Додсън, а нали вие изкупихте почти всички X.Y.Z., за да им вдигнете цената? Струва ми се, че бихте могли… искам да кажа, може би сте забравили, че той ви ги продаде по деветдесет и осем. Ако се разплати по сегашната им цена, той ще загуби и последния си цент и ще трябва да продаде дори къщата си.

Лицето на Додсън мигом се промени — сега на него се четеше студена жестокост, примесена с неумолима алчност. От това лице надникна душата на човека — както понякога от прозореца на почтена къща надниква лице на злодей.

— Да плати по един и осемдесет и пет — отсече Додсън. — Боливар не може да носи двама.