Димитър Талев - Преспанските камбани

— Майко, нели виждаш в каква теснотия живейме с Лазе, а цела къща стои там празна. Ами защо така, защо…

— Не знам аз, щерко. Той, Лазе, така иска.

— Ами кажи му и ти, майко. Бащина къща ми е. Ще живейме там като люде и на вас тука ще ви стане по-широко. Кажи му и ти.

— Нема що да му казвам аз. Майката… като квачка: иска пилетата й да са се около нея, до нея.

— Това са само думи. Не е разумно човек да държи само за думите, а да не вижда кое е по-добро.

— Думи… Ти искаш да ми отведеш сина, да го отведеш в бащината си къща. Това не са само думи. ц- р Нема да отидем през море — ето: на същата улица. Ела и ти с нас, елате сички с нас, там е по-широко. А! Що говориш, Нийо… Да оставя аз своята къща и да отида в къщата на Аврам Немтур. Ще ми се смей и мало, и големо, ще ме поругай.

— Но помисли, майко. Защо да ти се смей… Там е по-хубаво, по-широко и е моя къща.

— Не.

— Не. Това е от упоритост и тъй, хваща се човек за нещо като слепия за тоягата. Ами вижда се ясно: оная къща е по-голема и защо да не идем поне ние с Лазе там. Много по-харно ще ни бъде там. Ти казваш… като квачка, но ние не сме кокошки, а сме разумни люде.

— Ти остави сега това — махна нетърпеливо с малката си суха ръка Султана. И продължи: — Ето веке пета година. Време е веке да се потърсиш.

По лицето на младата жена отеднаж изби гъста руменина. В смущението си тя бързо се обърна и продължи разсеяно да подрежда стаята. Ето затова бе дошла тук свекървата… Старата изеднаж се втурна в живота и в най-интимния й живот, и не както много пъти преди както преди малко — издалеко, с пожелания и намеци с недомлъвки, — а направо, с твърд, строг глас: време е веке! Ния трябваше да признае своето безплодие, да тръгне да се лекува, да позволи на други, чужди люде да се докосват до нея, до тялото й, да я питат и разпитват. Най-напред свекърва й — ето, започваше и Ния трябваше да й отговори. Това не бяха току-тъй подхвърлени думи и старата нямаше вече да я остави. Сега започваше истинското й страдание, не можеше повече га крие, да смекчава тая постоянна болка на сърцето с надежди и всякакви самозалъгвания: „Ето веке пета година!“ И старата жена продължи без милост:

— Каквото и да е, никоя жена не ще остане тъй ето в пета година. Ти, Нийо, може да си като майка си…

Червенината по лицето на Ния бързо изчезна и показа около носа и устните й жълтеникава бледност която също тъй бързо се разля по цялото й лице и по възмургавата кожа изглеждаше като студена, влажна сянка. Старата Глаушица я удари право в сърцето, пробуди всичките й страхове, цялата тревога и мъка от безплодието й. Ния най-много се страхуваше от това, че може би приличаше на майка си, която бе родила само нея на седемнайсетата година от женитбата си. А сама Ния може и никак да не роди… Ния не отговори веднага на свекърва си. Нямаше сили; би я издал гласът й, всяка изтървана дума. Тя искаше да скрие своето преголямо отвращение от майката на Лазара и гнева си срещу нея, който сам избухна в сърцето и като огън. Престори се, че е много заета с работата си, наведе се там, зад един от сандъците, за да избърше скришом двете сълзи, потекли сами от очите й; поизкашля се тихо и като усети най-сетне сърцето си достатъчно укротено, рече, но пак без да погледне свекървата:

— И аз мисля за това, майко. Ама не знам що да правя. Султана веднага се улови за думите й:

— Ти не знайш, откъде ще знайш ти, ама аз знам. — Старата бе забелязала резките промени по лицето на снаха си, но помисли, че това е поради младежката й свенливост. Тя продължи бързо, сякаш да навакса загубеното време: — Нели сега аз съм ти майка, за сичко аз требва да помисля най-напред. Има тука, в Преспа, една жена, тя разбира от тия работи. Ташка Утката й викат. При нея ще идем. Много невести са имали полза от нея. Богевата снаха с нея роди след цели осем години, на Рамневата снаха пак тя помогнала и колко други още, които аз и не знам. Хайде, Днес или утре да идем да те види.

Отново се показаха сълзи в очите на Ния, но сега не ги скри. И пак изби червенина по цялото й лице. Тя изгаряше от срам и се потърси от погнуса, като помисли, че може би ще бъде принудена да покаже тялото си пред чужди очи, че може би чужда ръка ще я пипа и опипва. Ко нека, нека, щом трябва. Макар да не беше загубила ствсем надежда, голяма беше мъката й, че още не можеше Да роди, не можеше да изпълни това, за което преди всичко друго бе благословена жената. Лазар никога не беше и казал ни една дума и дори бе отклонявал нейни далечни, предпазливи опити да поддържа надежда в него, пък и да се оправдава, но тя знаеше и знае се само по себе, че всеки жив човек милее за рожба, че в рожбите ни продължава нашият живот. Тя не бе загубила надежда, че ще РОДИ, но, наистина, беше вече в петата година, от кактобе омъжена. И сега, щом старата майка… ех — да става по-скоро което трябва да стане!